Лий Чайлд - Врагът

Кацнахме на „Роаси-Шарл дьо Гол“ и в единайсет и половина вече минавахме по ръкава към терминала. Летището беше претъпкано. На опашката за таксита беше истинска лудница, също като при предишното ми идване с Джо. Затова се отказахме и отидохме на спирката на летищните автобуси. Изчакахме си реда и се качихме. В Париж беше значително по-топло, отколкото във Франкфурт. Подаваше се бледо зимно слънце, а в такива дни градът изглеждаше фантастично.

— Била ли си тук преди? — запитах аз.

— Не, никога — каза Съмър.

— Първите двайсет минути не гледай през прозореца. Можеш да погледнеш, когато минем Периферик.

— Какво е това?

— Околовръстното шосе. Нещо като Белтуей във Вашингтон. Оттам навътре започват хубавите квартали.

— Майка ти там ли живее?

Кимнах.

— Да, на една от най-красивите улици в квартала с посолствата. Близо до Айфеловата кула.

— Направо при нея ли отиваме?

— Не. Чак утре. Днес ще се правим на туристи.

— Защо?

— Ще изчакаме да дойде и брат ми. Не мога да ида сам при нея. Трябва да сме заедно.

Съмър не отговори. Само ме погледна. Автобусът потегли. През цялото време тя гледаше през прозореца. По отражението й в стъклото видях, че е съгласна с мен. Отвъд Периферик наистина беше по-хубаво.

Слязохме на Плас дьо л’Опера, застанахме един до друг на тротоара и изчакахме останалите пътници да се разотидат. Мислех си, че преди да предприемем каквото и да било, трябва да намерим хотел да си оставим багажа.

Тръгнахме по Рю дьо ла Пе, минахме през площад „Вандом“ и стигнахме до Тюйлери. Оттам завихме надясно и поехме по „Шан-з-Елизе“. Може би на света има и по-хубави места за разходка с хубава жена в някой мързелив ден под бледото зимно слънце, но на мен не ми бяха известни. На Рю Марбьоф свихме вляво и излязохме на Авеню Джордж У точно пред едноименния хотел.

— Това как ти се струва за нощувка? — подхвърлих аз.

— Дали ще ни пуснат да влезем? — запита Съмър.

— Има само един начин да разберем.

Пресякохме улицата и някакъв човек с цилиндър ни отвори вратата. Момичето на рецепцията носеше на ревера си няколко значки с малки знаменца, по едно за всеки език, който говореше. Заговорих я на френски, което я зарадва. Подадох й два ваучера и поисках две стаи. Тя не се поколеба и за миг. Пресегна се и ни подаде ключовете, сякаш й бях платил в злато или с кредитна карта. Такова заведение беше хотел „Джордж V“. Бяха виждали какво ли не.

Стаите, които ни даде многоезичната рецепционистка, гледаха на юг и от двете се виждаше отчасти Айфеловата кула. Едната беше обзаведена в бледосиньо и имаше дневна и баня с размерите на игрище за тенис. Другата, през три врати по същия коридор, беше в жълто и излизаше на балкон с парапет от ковано желязо.

— Ти избирай — казах на Съмър.

— Тази с балкона — отвърна тя.

Пуснахме чантите на пода, изкъпахме се и след петнайсет минути се срещнахме във фоайето. Бях гладен и готов да обядваме, но Съмър имаше други идеи.

— Искам да си купя дрехи — каза тя. — Туристите не обикалят града с камуфлажна униформа.

— Аз правя изключение — отвърнах.

— Веднъж направи изключение от изключението — каза тя. — Отпусни се, поживей малко. Къде да отидем най-напред?

Вдигнах рамене. Човек не може да извърви и двайсет крачки в Париж, без да мине поне покрай три магазина за дрехи. Но в повечето за една дреха ти искат месечната заплата.

— Можем да пробваме в „Бон Марше“ — казах аз.

— Какво е това?

— Универсален магазин — отвърнах. — Буквално означава „евтин пазар“.

— Универсален магазин, който се казва „Евтин пазар“?

— Само като за мен — казах аз.

— Някъде другаде?

— В „Самаритен“ — предложих аз. — Край реката, до Пон Ньоф. На покрива има тераса с прекрасна гледка.

— Да идем там.

Тръгнахме пеша покрай реката. Разстоянието не беше малко, чак до върха на острова Ла Сите. Извървяхме го за повече от час, понеже се спирахме да разглеждаме едно-друго по пътя. Минахме покрай Лувъра. Огледахме малките зелени сергии на художниците, подпрени на крайречната стена.

— Какво значи Пон Ньоф? — запита Съмър.

— Нов мост.

Тя огледа критично древната каменна зидария.

— Това е най-старият мост в Париж — казах аз.

— А защо тогава му викат нов?

— Защото някога е бил нов.

Влязохме на топло в огромния универсален магазин. Като във всички подобни заведения, най-отпред бяха щандовете с козметика, изпълващи въздуха с благоухания. Съмър ме отведе на горния етаж, където бяха дамските дрехи. Седнах на едно удобно кресло и я оставих да разглежда. Тя се забави около половин час. Когато се върна, беше неузнаваема. Черни обувки, черна прилепнала пола, мериносов пуловер в сиво и бяло, сиво вълнено сако. И баретка. Приличаше на кинозвезда. В ръката си стискаше фирмен плик на „Самаритен“ с униформените дрехи и ботуши.