Лий Чайлд - Врагът

— Извинявай — каза тя.

— Няма за какво — отвърнах аз. — Стана ми приятно.

— Беше неволно — каза тя.

Продължихме да крачим и свихме по Рю Верне. Намерихме ресторанта. Беше ранна януарска вечер и съдържателят веднага ни настани на ъглова маса. На масата имаше вазичка с цветя и запалена свещ. Поръчахме си кана вода и гарафа червено вино, докато решим какво ни се яде.

— Тук си като у дома си — каза ми Съмър.

— Не точно — отвърнах аз. — Аз никъде не съм си у дома.

— Говориш доста добре френски.

— Също и английски. Което не значи, че в Северна Каролина съм си у дома.

— Но някои места ти харесват повече от други.

Кимнах.

— Тук не е лошо.

— Правиш ли планове за бъдещето?

— Ти си като брат ми. Той все ме кара да правя планове.

— Нещата се променят.

— Винаги ще има нужда от полицаи — казах аз.

— Полицаи със склонност към самоотлъчка?

— Трябва само да открием убиеца — казах аз. — Или на мисис Креймър, или на Карбоун. Или може би на Брубейкър. Имаме три възможности.

Тя не отговори.

— Спокойно — казах аз. — Четирийсет и осем часа сме извън света. Нека да се радваме на живота. Ако се тормозим, доникъде няма да стигнем. Намираме се в Париж.

Съмър кимна. Наблюдавах лицето й. Усетих как се опитва да потисне мрачните си мисли. Очите й блестяха изразително на пламъка на свещта. Като да виждаха бедите пред нея, струпани на купчини, като кашони в склад. Усетих и как се мъчи да се промуши покрай тях, като дете, бързащо да се скрие в онова тихо, безопасно местенце в дъното на гардероба.

— Пий си виното — казах аз. — Забавлявай се.

Ръката ми лежеше неподвижно върху масата. Съмър се пресегна и леко я стисна, после вдигна чашата си.

— Северна Каролина няма да ни избяга — каза тя.

И двамата си поръчахме по три ястия от менюто. После в продължение на три часа ядохме, без да бързаме. Гледахме да не говорим за работа. Насочвахме разговора към лични теми. Аз й разправих за Джо, после съвсем бегло и за майка ми. Тя пък ми разказа за семейството си — за многото си братя и сестри, за безбройните си братовчеди, така че бързо забравих кой кой е. През цялото време гледах лицето й на светлината на свещта. Цветът на кожата й беше забъркан от медно червеникаво и абаносово черно. Очите й бяха като въглени. Челюстта й беше деликатна, като от фин порцелан. Изглеждаше абсурдно дребничка и крехка за военнослужещ. Но после се сетих за значките й на стрелец. Бяха повече от моите.

— Ще ме запознаеш ли с майка си? — попита тя.

— Стига да искаш — отвърнах. — Но е много болна.

— Не беше ли само със счупен крак?

Поклатих глава.

— Има рак.

— Много ли е сериозно?

— По-сериозно не би могло да бъде.

Съмър кимна.

— Така и предположих. Изглеждаш разстроен още откакто се върна предишния път.

— Така ли?

— Няма как да не ти се отрази.

Кимнах отново.

— Повече, отколкото бях предполагал.

— Защо, не се ли разбирахте?

— Разбирахме се много добре. Но човек рано или късно умира. По принцип тези неща не бива да ни изненадват.

— Може би не бива да идвам. Няма да е удобно. Вървете само двамата с Джо.

— Тя обича да се среща с нови хора.

— Може да не се чувства добре.

— Ще видим. Сигурно ще поиска да я заведем на обяд.

— А как изглежда?

— Ужасно — казах аз.

— Тогава едва ли ще иска да се среща с нови хора.

Известно време седяхме мълчаливо. Келнерът ни донесе сметката. Двамата си преброихме парите, платихме наполовина и оставихме приличен бакшиш. На връщане към хотела вървяхме, хванати за ръце. Този път вече ни изглеждаше съвсем нормално. Бяхме сами, двамата, сред едно море от неприятности — някои общи, други лични. Човекът с цилиндъра ни отвори вратата и ни пожела „Bonne nuite“. Качихме се с асансьора, един до друг, без да се докосваме. Когато стигнахме на етажа, Съмър трябваше да тръгне наляво, аз надясно. Беше неловко. И двамата мълчахме. Виждах, че на нея й се иска да дойде с мен, а пък на мен страшно ми се искаше да тръгна с нея. Представих си стаята й — жълтите стени, аромата на парфюм. Леглото. Представих си как сваля пуловера си през глава. Как разкопчава ципа на новата си пола и я оставя да се свлече на пода. Сигурно беше с копринена подплата. Представих си дори лекото прошумоляване.

Знаех, че не е редно. Но вече и без това се бяхме самоотлъчили. Бяхме се накиснали здравата. Така че това щеше да ни донесе утеха и радост.

— И така, утре в колко часа? — запита тя.

— За мен по-рано — отвърнах аз. — Трябва да бъда на летището в шест.