Лий Чайлд - Врагът

— Тук Ричър — казах аз. — Трябва ми номерът на командира на военната полиция във Форт Ъруин.

— Сър — каза човекът, — има издадена заповед от полковник Уилард да се завърнете незабавно в базата.

— Ще се върна когато мога. А междувременно ми трябва този номер.

— Сър, къде сте сега?

— В един публичен дом в Сидни, Австралия — казах аз. — Дай ми номера.

И той ми го даде. Повторих го наум, натиснах отново девятка и го набрах. Сержантът на Калвин Франц отговори на второто позвъняване.

— Търся Франц — казах аз.

Линията припука и аз се приготвих за дълго чакане, когато Франц отговори.

— Искам да ми направиш една услуга — казах аз.

— Каква например?

— При теб в момента има един тип от Дванайсети корпус на име Маршъл. Познаваш ли го?

— Не.

— Искам да го задържиш, докато дойда. Много е важно.

— Не мога да спра някого да си тръгне от базата, освен ако не го арестувам.

— Кажи му само, че съм се обадил от Берлин. Това ще свърши работа. Докато си мисли, че съм в Германия, няма да мръдне оттам.

— Защо?

— Защото така му е наредено.

— Той познава ли те?

— Не лично.

— В такъв случай се получава малко неудобно. Не мога просто да ида при него и да му кажа: виж какво, не ме познаваш, но един друг човек, когото също не познаваш, ми каза да ти предам, че е в Берлин.

— Подходи по-деликатно — казах аз. — Кажи му, че съм те помолил да му зададеш един въпрос, понеже аз лично не мога да дойда.

— Какъв въпрос да му задам?

— Попитай го дали при погребението на Креймър е бил на „Арлингтън“. И какво е правил през останалата част от деня. Защо не е закарал Васел и Кумър в Северна Каролина. Каква причина са му изложили, за да шофират сами.

— Дотук са четири въпроса.

— Както и да е. Гледай само да остане с впечатление, че му ги задаваш от мое име, понеже не смятам да идвам до Калифорния.

— Къде бих могъл да се свържа с теб?

Погледнах телефона и му продиктувах номера.

— Но това е във Франция — каза той. — Не в Германия.

— Маршъл обаче не бива да го знае. Ще бъда на този номер по-късно.

— Кога идваш в Калифорния?

— До четирийсет и осем часа, надявам се.

— Добре — каза той. — Нещо друго?

— Да — казах аз. — Позвъни от мое име във Форт Бърд и кажи на сержантката ми да се поинтересува от биографиите на генерал Васел и полковник Кумър. По-конкретно искам да знам дали някой от тях има връзка с градче на име Сперивил в щата Вирджиния. Да е роден или израсъл там, или нещо подобно, достатъчно, за да знае за наличието на определен магазин в този град. Кажи й да ме изчака с отговора, докато я открия.

— Добре — повтори той. — Това ли е всичко?

— Не. Кажи й също да се свърже с детектив Кларк в Грийн Вали и да го помоли да й прати по факса резултатите от разпитите на съседите в нощта на Нова година. Тя знае за какво става дума.

— Добре, че поне тя знае — каза Франц и замълча, явно записваше. — Е, има ли още нещо? — запита накрая той.

— Засега толкова — казах аз и затворих.

Слязох във фоайето с около пет минути закъснение. Съмър ме чакаше. Беше се оправила много по-бързо от мен. Но пък тя нямаше нужда да се бръсне, да пие кафе рано сутрин или да води телефонни разговори. Също като мен, и тя се бе преоблякла в камуфлажна униформа. При това бе успяла да си лъсне ботушите или някой й ги бе лъснал. Блестяха.

Нямахме пари за такси до летището. Затова тръгнахме пеша в сутрешния здрач към Плас дьо л’Опера, за да хванем автобуса. Беше по-малко претъпкан от предишния път, но това не го правеше по-удобен. Покрай нас се занизаха моментни образи от спящия град, после пресякохме Периферик и навлязохме в унилите парижки предградия.

Пристигнахме на „Роаси-Шарл дьо Гол“ малко преди шест. И този път летището беше пълно с хора. Имах чувството, че големите международни летища функционират в някакви свои часови пояси — може да са по-оживени в шест сутринта, отколкото в два на обяд. Навсякъде имаше тълпи от хора. Още хора слизаха или се качваха на коли и автобуси, пристигащи пътници със зачервени очи влачеха колички с багаж. Сякаш целият свят беше тръгнал да се преселва.

На монитора полетът на Джо беше отбелязан като пристигнал. Тръгнахме към изходите от митницата. Заехме места сред гъстата тълпа посрещачи. Предположих, че Джо ще е един от първите, които ще се появят. Той никога не предаваше багажа си и излизаше винаги бързо. Нямаше излишно време за губене.

Последните пътници от предишния полет се изнизваха един по един. Повечето бяха семейства с малки деца или хора с много багаж. Посрещачите ги поглеждаха с надежда, виждаха, че не са тези, които чакат, и извръщаха глави. Известно време ги наблюдавах. Беше ми любопитен езикът на тялото — как самите движения изразяват моментен интерес, после разочарование и безразличие.