Лий Чайлд - Врагът

— „Джордж V“? — запита той.

— Защо не? — отвърнах аз.

— С грошовете на армията?

— Може и така да се каже.

— Изумително!

Съмър се надигна на пръсти, целуна ме по бузата и се здрависа с Джо. Останахме на място, огрени от бледото зимно слънце, и я изпратихме с поглед, докато крачеше към основите на кулата сред рехавата върволица от подранили туристи. Отдалеч се виждаха амбулантните търговци на сувенири, които подреждаха сергиите си. Постепенно дребната фигура на Съмър се смали съвсем.

— Много е симпатична — каза Джо. — Откъде я намери?

— Беше във Форт Бърд — отвърнах аз.

— Разбра ли какво става там?

— Успях да стигна донякъде.

— Надявам се. Вече близо две седмици, откакто те преместиха.

— Спомняш ли си оня тип, за когото те питах? Оня Уилард? Той е служил в бронетанковите, нали така?

Джо кимна.

— Сигурен съм, че е бил на тяхно пряко подчинение. Подавал е данните от изчисленията си направо на разузнаването.

— А спомняш ли си някакви имена?

— В бронетанковите войски ли? Не. Не му обръщах много внимание. Това, с което се занимаваше Уилард, ми се струваше доста шантаво и не ме засягаше особено.

— Чувал ли си за един тип на име Маршъл?

— Не си спомням — отвърна Джо.

Замълчах. Джо се обърна и погледна назад по булеварда. Загърна се с палтото си и вдигна лице към зимното слънце.

— Да вървим — каза той.

— Кога за последен път си й се обаждал?

— Завчера. После беше твой ред.

Тръгнахме един до друг по авенюто, като изравнихме крачка с безгрижно разхождащите се минувачи.

— Не искаш ли първо да закусим? — попитах аз. — Няма смисъл да я будим.

— Болногледачката ще ни отвори.

Минахме покрай пощата. Отпред, напреко на тротоара, имаше катастрофирала кола със смачкан преден калник и спаднала гума. Явно беше изоставена. Слязохме на платното, за да я заобиколим. На трийсетина метра по-нататък, паркиран на втора линия успоредно на бордюра, се виждаше голям черен автомобил.

Автомобилът веднага привлече погледа ни.

— Un corbillard — каза Джо.

Катафалка.

Стояхме на платното и я гледахме. Опитахме се да определим пред коя сграда чака. Фронталната перспектива ни затрудняваше. Погледнах нагоре, към корнизите на покривите. Най-близо до нас беше една варовикова фасада в стил „Бел епок“ на седем етажа. Следваше по-ниската шестетажна сграда на майка ми. От корниза на покрива мислено спуснах вертикална линия до входа. Катафалката беше паркирана точно срещу него.

Затичахме се.

На тротоара беше застанал мъж с черен копринен цилиндър. Входната врата откъм улицата беше отворена. Погледнахме мъжа с цилиндъра и през вратата влязохме във вътрешния двор. Портиерката стоеше на вратата на стаичката си. В ръката си държеше носна кърпичка, а очите й бяха налети със сълзи. Изобщо не ни забеляза, когато минахме покрай нея и тръгнахме към асансьора. Натиснахме бутона за петия етаж. Асансьорът едва се влачеше.

Вратата на апартамента зееше отворена. Вътре се виждаха мъже с черни сака. Трима. Влязохме. Мъжете с черните саката се отдръпнаха мълчаливо да минем. От кухнята излезе момичето със светлите очи. Беше пребледняло. Като ни видя, се спря за миг, после тръгна към нас да ни посрещне.

— Какво има? — каза Джо.

Тя не отговори.

— Кога? — запитах аз.

— Тази нощ — отвърна тя. — Не се мъчи никак.

Мъжете със саката може би се досетиха кои сме и безшумно се отдръпнаха в коридора. Движеха се, без да издават звук. Джо пристъпи напред, олюля се и приседна на канапето. Аз останах на мястото си. Краката ми бяха като приковани към пода.

— Кога? — запитах повторно.

— Точно в полунощ — отвърна момичето. — Кротко, в съня си.

Затворих очи. След минута ги отворих. Момичето беше още там и погледите ни се срещнаха.

— Вие с нея ли бяхте?

Тя кимна.

— През цялото време.

— А имаше ли лекар?

— Беше го отпратила.

— Какво точно стана?

— Каза, че се чувства по-добре. Легна си в единайсет. Спа около час, после престана да диша.

Вдигнах поглед към тавана.

— Имаше ли болки?

— Към края не.

— И ви е казала, че се чувства добре, нали?

— Бяха й свършили дните. И преди съм виждала хора да умират.

Аз я погледнах, после извърнах глава.

— Искате ли да я видите? — попита момичето.

— Джо? — казах аз. Той поклати глава. Остана на канапето. Аз пристъпих към спалнята. До леглото върху две тапицирани с плюш подпори беше положен махагонов ковчег. Празен, подплатен с бяла коприна. Майка ми беше още на леглото, завита с чаршафи. Главата й почиваше кротко върху възглавницата, ръцете й бяха кръстосани на гърдите над чаршафа. Очите й бяха затворени. Чертите й бяха изменени до неузнаваемост.