Закъснелите от предишния полет бяха застигнати от първите пътници от полета на Джо. Излязоха забързани бизнесмени, размахали куфарчета и пътни чанти. И млади жени с високи токчета и тъмни очила, луксозно облечени. Фотомодели? Актриси? Проститутки? Имаше и държавни служители, французи и американци. Познаваха се отдалеч. Сериозни и елегантни, много от тях с очила, но палтата, костюмите и обувките им не бяха от най-високо качество. Може би някои бяха дребни дипломати. Все пак полетът пристигаше от Вашингтон.
Джо излезе дванайсети по ред. Беше със същото палто, с което го бях видял и предишния път, но с друг костюм и вратовръзка. Изглеждаше добре. Крачеше бързо и носеше черна кожена пътна чанта. Стърчеше с една глава над всички останали. Като излезе от митницата, той се спря и огледа салона.
— Много си приличате — каза Съмър.
— Но аз съм по-симпатичен — отвърнах.
Джо ме видя веднага, понеже и аз стърчах с една глава над околните. Посочих му едно спокойно местенце встрани. Той си проби път през тълпата и застана там. Заобиколихме и отидохме при него.
— Лейтенант Съмър — каза той, — много ми е приятно да се запозная с вас.
Не го бях забелязал да поглежда към табелката с името на куртката й, където пишеше: Съмър, Армия на САЩ . Сигурно я беше запомнил по име и чин от предишните ни разговори.
— Добре ли си? — запитах го аз.
— Уморен съм — отвърна той.
— Искаш ли да закусим?
— Хайде първо да стигнем до града.
Опашката за таксита беше километрична и едва се влачеше. Тръгнахме право към спирката на автобусите. Изпуснахме един и се оказахме първи на опашката за следващия. Той дойде след десетина минути. Докато чакахме, Джо разпита Съмър за първата й визита в Париж. Тя му разправи всичко с най-големи подробности, като премълча само събитията от последната нощ. Стоях на бордюра с гръб към уличното движение, загледан в небето на изток. Зазоряваше се бързо. Скоро щеше да настъпи още един слънчев ден. Беше десети януари, първият по-топъл и приятен ден от новото десетилетие.
Качихме се на автобуса и седнахме един до друг на тройната седалка срещу мястото за багаж. Съмър в средата, Джо от дясната й страна, аз от лявата. Седалките бяха тесни и неудобни. От пластмаса. Без достатъчно място за краката. Коленете на Джо бяха вдигнати едва ли не до ушите му, главата му се люлееше в такт с поклащането на автобуса. Изглеждаше пребледнял. Помислих си, че не беше много редно от моя страна да го кача на автобус след нощен полет през Атлантика, и чак ми стана съвестно. Но, от друга страна, и аз бях висок колкото него. Имах същите проблеми с теснотията. При това не можеше да се каже, че съм спал много повече от него. На всичко отгоре бях останал без пари. Пък и си казах, че за човек като Джо би било по-приятно да се тъпче в автобуса, отколкото да стърчи цял час на опашка за такси.
Той сякаш се поободри, след като пресякохме Периферик и навлязохме в градоустройственото великолепие на Осман 5 5 Жорж Йожен Осман (1809–1891) — френски градостроител, автор на модерния градоустройствен план на Париж. — Б.пр.
. Слънцето вече се издигаше доста над хоризонта и градът беше окъпан в мека светлина с цвят на злато и мед. Кафенетата бяха отворени и пълни с хора, тълпи минувачи крачеха по тротоарите с отмерена стъпка, понесли сандвичи и сутрешните вестници. Работната седмица в Парияс е ограничена със закон на 35 часа, така че разглезените парижани са свикнали да прекарват останалите 133 в приятно безделие. Само като ги гледах, и си почивах.
Слязохме на познатото ни вече място на Плас дьо л’Опера. Поехме на юг по същия път, по който бяхме вървели само преди седмица. Пресякохме реката по Пон дьо ла Конкорд, завихме на запад към Ке д’Орсе, после на юг по Авеню Рап. Стигнахме чак до Рю дьо л’Юниверсите, откъдето се виждаше Айфеловата кула, и там Съмър се спря.
— Ще отида да разгледам кулата — каза тя. — А вие, момчета, вървете при майка си.
Джо ме погледна. Знае ли? — питаха очите му. Кимнах. Знае.
— Благодаря ви лейтенант — рече той. — Ще минем да я навестим. Ако има сили, може да дойдете с нас да обядваме навън.
— Обадете ми се в хотела — каза тя.
— Ще успееш ли да го намериш? — попитах аз.
Тя се обърна и посочи с пръст.
— По авенюто, после по моста, нагоре по хълма и вляво. Почти по права линия.
Усмихнах се. Съмър имаше добро чувство за ориентация. Джо ни изгледа озадачен. Той я бе видял накъде сочи и знаеше какво се намира там.
Читать дальше