Лий Чайлд - Врагът

— Твой ред е — каза тя и ме поведе към отдела за мъжка конфекция. Единствените им панталони с 95-сантиметра вътрешна дължина на крачола бяха произведена в Алжир имитация на американски джинси, така че това реши въпроса. Към тях си купих светлосин суичър и черно пухено яке, което на всичко отгоре беше в тон с военните ми ботуши.

— Купи си барета — посъветва ме Съмър и аз си купих барета. Беше черна с кожен хастар. За всичко платих в долари по много изгоден курс. Преоблякох се в пробната. Натъпках униформата в плика на магазина. Погледнах се в огледалото, нахлупих нахакано баретата на челото си и излязох навън.

Съмър не каза нищо.

— А сега на обяд — подканих я аз.

Качихме се в кафе-ресторанта на деветия етаж. Беше студено за терасата, но си намерихме място до прозореца, откъдето гледката беше горе-долу същата. На изток се виждаше „Нотр Дам“, а далеч на юг — кулата Монпарнас. Слънцето още проблясваше през облаците. Страхотен град.

— Как е успял Уилард да открие колата ни? — запита Съмър. — Как изобщо е знаел къде да я търси? Щатите са голяма държава.

— Не я е открил той — отвърнах аз. — Някой му е казал къде е.

— Кой?

— Васел — предположих аз. — Или Кумър. В базата на Дванайсети корпус сержантът на Суон е споменал името ми по телефона. Така че още преди да разкарат Маршъл оттам, са позвънили на Уилард в Рок Крийк и са му казали, че съм в Германия и им досаждам. Питали са го как така ме е пуснал да пътувам. И са му наредили да ме прибере моментално.

— Те не могат да нареждат на един следовател от специалните части къде да ходи!

— Вече могат, чрез Уилард. С него са стари приятели. Току-що се сетих как е станало. Всъщност Суон практически ни го каза, но аз отначало не включих. Уилард има връзки в бронетанковите войски от времето, когато е служил в разузнаването. За кого е работил през всичките тези години, когато е претакал горивото на Съветите и всички останали дивотии? За танкистите, естествено. Там има стари връзки. Затова се беше разпенил толкова, като научи за Креймър. Той пет пари не дава, че армията като цяло може да изпадне в трудно положение. Него го вълнува само какво ще стане с бронетанковите войски.

— Понеже са негови хора.

— Именно. Затова Васел и Кумър побегнаха снощи. За да дадат на Уилард възможност и време да се разправи с нас.

— Уилард знае, че не е подписвал ваучерите ни.

Кимнах.

— Това поне е сигурно.

— Здравата сме загазили. Хем самоотлъчка, хем крадени ваучери.

— Ще се оправим.

— Как точно?

— Като разкрием убиеца.

— А смяташ ли, че ще го разкрием?

Не отговорих.

След обяда минахме на другия бряг на реката и по заобиколен маршрут се върнахме в хотела. Със спортните си дрехи, понесли в ръце пликовете от „Самаритен“, приличахме на туристи. Липсваше ни само фотоапарат. Зяпахме по витрините на булевард „Сен Жермен“, разгледахме Люксембургската градина, Инвалидите и Екол Милитер. После тръгнахме по Авеню Боске, като минахме на петдесет метра зад жилищната сграда на майка ми. Не казах нищо на Съмър. Тя щеше да ме накара да се отбия, за да я видя. Пресякохме отново Сена по Пон д’Алма и пихме кафе в едно бистро на Авеню Ню Йорк. После полека се заизкачвахме по хълма към хотела.

— Време е за следобедна почивка — каза Съмър. — После ще вечеряме.

Радвах се, че ще подремна. Бях доста уморен. Проснах се на леглото в бледосинята стая и след минута съм заспал.

Съмър ме събуди след два часа, като ми позвъни по телефона от стаята си. Искаше да ме пита дали знам някакви ресторанти в града. Париж е пълен с ресторанти, но аз бях облечен като идиот, а в джоба си имах по-малко от трийсет долара. Затова предложих едно заведение на Рю Верне. Там, доколкото знаех, пускаха по джинси и суичър, без да те гледат накриво и без да ти смъкнат кожата от гърба.

Срещнахме се във фоайето. Съмър изглеждаше все така ослепително. Прилепналата пола и вълненото сако й стояха точно толкова добре вечерта, колкото и през деня. Беше свалила баретата. Аз пък бях с моята. Тръгнахме към „Шан-з-Елизе“. Както си вървяхме, Съмър направи нещо неочаквано: хвана ме за ръка. Беше тъмно и около нас се разхождаха и други двойки, така че сигурно й се бе видяло естествено. На мен също. Толкова естествено, че близо минута не си дадох сметка какво е направила. Или че в постъпката й може да има нещо нередно. На нея явно също й е била нужна минута, за да осъзнае това, защото ме погледна притеснено и издърпа ръката си.