Лий Чайлд - Врагът

— През това време въздушнопреносимите части здравата ще загазят — отбелязах аз.

— И още как! — каза Саймън. — А това са все мои момчета и ме боли за тях. Ако изпратим лековъоръжени десантчици срещу каквито и да било противникови танкове, ще ги смачкат. Така че през тези шест месеца ще ни се скъсат нервите. Но с това проблемите не свършват. Какво ще стане например, когато бронетанковите бригади стигнат до местоназначението? Като слязат от кораба и на две преки по-нататък затънат в калта? Защото, ако нито пътищата са достатъчно широки, нито мостовете достатъчно здрави, така и ще си останат на пристанището. И от калта ще гледат безпомощно как избиват пехотата пред очите им.

Всички мълчаха.

— Или да вземем Близкия изток — продължи Саймън. — Всички знаем, че Ирак си иска обратно Кувейт. Ами ако нахлуят? В дългосрочен план бихме могли лесно да спечелим тази война, понеже за танка пустинята е като степите на Централна Европа, само е малко по-прашно и горещо. Плановете, които имаме за Европа, ще послужат и там. Но ще стигнем ли изобщо дотам? Или ще оставим пехотата да ни чака шест безкрайни месеца, за да спира с телата си врага? Та иракчаните ще ги прегазят за две седмици!

— Трябва ни въздушна сила — каза Суон. — Ударни хеликоптери.

— Де да беше толкова просто — каза Саймън. — Самолетите и хеликоптерите изглеждат много добре на картинка, но сами по себе си не могат да спечелят нито една битка. Войните се печелят, когато по земята стъпват ботуши.

Усмихнах се. В известен смисъл това си беше най-обикновено пехотинско самохвалство. Но в него имаше истина.

— Та какво ще стане тогава? — запитах.

— Същото, което стана с флота през четирийсет и първа — отвърна Саймън. — Докато се усетят, бронираните крайцери са отишли в историята и на тяхно са дошли самолетоносачи. Що се отнася до нас, сега трябва да се интегрираме. На първо място трябва да разберем, че нашите леки части са твърде уязвими, а тежките са твърде бавни. Следователно трябва да се откажем от делението на леки и тежки. Необходими са ни интегрирани бригади за бързо реагиране с бронирани машини, ненадвишаващи двайсет тона и достатъчно малки, за да се поберат в търбуха на един С–130. Тоест да стигаме по-бързо до мястото на боя и да се сражаваме по-гъвкаво и умно. Стратегическото планиране никога вече няма да се основава на битки по сценарий между стада динозаври.

Саймън се усмихна и каза:

— С други думи, водеща роля отсега нататък ще играе пехотата.

— Вие разговаряли ли сте някога с такива като Маршъл на тези теми?

— С техните стратези ли? За нищо на света.

— Те как виждат бъдещето?

— Нямам представа. И не ме интересува. Бъдещето принадлежи на пехотата.

За десерт имаше ябълков пай, после кафе. Превъзходно както винаги. Постепенно от бъдещето се върнахме към дребнотемието на настоящето. Келнерите обикаляха безшумно около нас. Беше най-обикновена вечер в офицерски клуб, макар и на хиляди километри от предишния.

— Маршъл ще се върне призори — каза ми Суон. — Оглеждайте се за колата на разузнаването в края на първата колона.

Кимнах. Представих си, че зазоряването във Франкфурт през януари настъпва някъде около седем часа. Нагласих вътрешния си часовник на шест. Подполковник Саймън ни пожела лека нощ и си тръгна. Съмър бутна стола си назад и се изтегна удобно, доколкото можеше да се изтегне миньонче като нея. Суон се наведе напред, подпрял лакти на масата.

— Смяташ ли, че в тази база влиза много дрога? — попитах аз.

— Защо, да не искаш малко? — отвърна той.

— Кафяв хероин — казах аз. — Не за лична употреба.

Суон кимна.

— Казват, че можел да се намери при турските гастарбайтери. Или при пласьорите на крек.

— Чувал ли си за един тип на име Уилард? — запитах го.

— Новият шеф ли? — рече той. — Получих докладна. Никога не съм го срещал. Но някои хора тук го познават. Бил клечка в разузнаването, занимавал се с танкове.

— Писал е алгоритми — казах аз.

— За какво?

— За потреблението на гориво на съветските Т–80, доколкото знам. По което можело да се разбере колко учения правят.

— И сега е шеф на Сто и десета?

Кимнах.

— Именно. Да се чудиш просто.

— Че как е успял да се намърда там?

— Явно се е харесал на някого.

— Трябва да разберем на кого. Започни да пускаш доноси по негов адрес.

Кимнах отново. Американската армия наброява близо милион, а в крайна сметка всичко се свежда до това кой на кого се е харесал. Какво друго да очакваш?