Лий Чайлд - Врагът

— Има ли големи различия? — запита патоанатомът. — Между отделните видове лостове, искам да кажа.

— Повече, отколкото очаквате — отвърнах аз. — Току-що ми беше изнесен подробен урок по тази материя.

— На мен тия двата ми изглеждат еднакви.

— Те са еднакви. Като две капки вода. Можете да ми вярвате. Правени са по поръчка. И са уникални.

— Вие познавахте ли лично Карбоун? — запита той.

— Много бегло.

— Каква беше стойката на тялото му?

— В какъв смисъл?

— Ходеше ли прегърбен?

Спомних си сумрака в стриптийз бара. И мъждивата светлина от лампите на паркинга. Поклатих глава.

— Не беше достатъчно висок, за да се прегърби — казах аз. — Беше жилав, як, с изправена стойка. Сякаш ходеше на пръсти. Изглеждаше доста атлетичен.

— Е, добре.

— Защо добре?

— Защото ударът е бил насочен леко надолу. Не право надолу, като със секира, а в хоризонтален замах с леко понижение. Може да се каже, почти хоризонтален. Карбоун е висок един и седемдесет и осем. Ударът е попаднал на около метър и шейсет и пет над земята, при положение, че в момента на нанасянето му той не е бил леко наведен. Което означава, че нападателят е бил висок мъж.

— Това вече ни го казахте — отбелязах аз.

— Наблягам, че е много висок. Направих някои изчисления. Начертах схема. Убиецът е бил най-малко метър и деветдесет, метър и деветдесет и три.

— Като мен — казах аз.

— И с вашата сила — допълни той. — Никак не е лесно да се разбие череп.

Припомних си мястото на престъплението. Беше осеяно с малки туфи изсъхнала трева, тук-там с нападали клони, някои дебели като човешка китка, но извън това теренът беше практически равен. Убиецът и жертвата бяха стояли на една и съща височина.

— Метър и деветдесет до метър и деветдесет и три — повторих. — Готов ли сте да го потвърдите?

— За пред съда ли?

— Случаят се води злополука — казах аз. — Няма да има съд. Всичко си остава между нас. Просто искам да знам дали си губя времето, като проверявам хора под метър и деветдесет.

Докторът си пое дълбоко въздух и издиша.

— Да кажем, метър и осемдесет и седем — рече той. — Като долна граница. За по-сигурно. Един вид коефициент на грешка. Готов съм да потвърдя за метър и осемдесет и седем. Можете да разчитате на мен.

— Добре — казах аз.

Той почти ме избута навън, загаси лампите и заключи вратата.

Когато се върнах, заварих Съмър да ме чака седнала зад бюрото. Беше приключила с определянето на половете. Не й бе отнело много време. Списъците от изпита за издръжливост бяха доста подробни, точни и подредени по азбучен ред, като цялата документация в армията.

— Трийсет и трима мъже — каза тя. — Двайсет и трима сержанти, десет офицери.

— Какви са?

— Всякакви. Домашните отпуски на „Делта“ и на рейнджърите са били напълно отменени, но са имали пропуски за градски отпуск. Разбира се, Карбоун също е след излизалите.

— Него можем да задраскаме.

— Е, добре, трийсет и двама мъже — каза тя. — Между които и патоанатомът.

— Него също можем да не го броим.

— Значи трийсет и един. И сред тях все още фигурират Васел и Кумър. Влезли и излезли на първи, влезли повторно на четвърти в седем вечерта.

— И тях ги махни — казах аз. — В това време са вечеряли. Риба и пържоли.

— Двайсет и девет — каза тя. — Двайсет и двама сержанти и седем офицери.

— Добре — казах аз. — Сега иди в щаба и вземи здравните им картони.

— Защо?

— За да видим колко са високи.

— Не можем да проверим за шофьора на Васел и Кумър — майор Маршъл, който ги возеше на Нова година. Той се води посетител. Няма здравен картон при нас.

— И без това не е бил тук в нощта, когато е убит Карбоун. Можеш да задраскаш и него.

— Остават двайсет и осем — каза тя.

— Значи ни трябват двайсет и осем здравни картона.

Съмър плъзна по бюрото ми листче хартия. Беше същото, на което бях написал 973. Първоначалната бройка на заподозрените.

— Напредваме — каза тя.

Кимнах. Тя се усмихна и стана. Излезе от стаята и аз седнах на мястото си. Столът беше топъл от допира на тялото й. Беше приятно усещане. Вдигнах телефона и казах на моята сержантка да ме свърже с началника на склада. Минаха няколко минути, докато го намери. Предположих, че е трябвало да го изкара от столовата. Сигурно бях развалил и неговата вечеря също като на доктора. Но пък и аз самият не бях хапвал нищо.

— Да, сър? — чух гласа му, явно раздразнен.

— Имам въпрос към теб, шефе — казах аз. — Нещо тъкмо по твоята част.