Лий Чайлд - Врагът

Не казах нищо.

— Съжалявам — добави Съмър. — Ще са доста имена.

Чувството, че сме като ученици, избягали от клас, отдавна ни беше напуснало. Излязохме отново на шосето и потеглих на изток, като търсехме магистрала 95. На кръстовището поехме на юг към Форт Бърд. Към Уилард, който звънеше по телефона. Към разярения отряд „Делта“. Малко преди щатската граница пак се мушнахме под пелената от плътни сиви облаци. Небето притъмня. Съмър включи фаровете. Минахме покрай полицейския участък, който този път се падаше от другата страна на шосето. Покрай мястото, където бяха открили куфарчето на Креймър. Покрай паркинга на километър и половина по-нататък. Магистралата направи широк завой и се опъна в посока изток-запад. Отклонихме се от нея на детелината при хотела на Креймър. Мотелът остана назад, а ние бързо изминахме останалите петдесет километра до портала на Форт Бърд. Дежурният полицай ни отметна точно в 19:30. Аз му поисках вписванията за периода от 06:00 часа на първи януари до 20:00 на четвърти януари. Казах му, че очаквам да получа незабавно в кабинета си копия за тези осемдесет и шест часа.

В кабинета ми беше тихо. Нямаше я сутрешната телефонна атака. Сержантката с детето отново беше дежурна.

Изглеждаше уморена. Помислих си, че едва ли успява да се наспи. Работеше по цели нощи, а през деня сигурно се занимаваше с малкия. Тежък живот. На машината се правеше кафе. Казах си, че и двамата се нуждаем от ободряване. Може би тя повече от мен.

— В „Делта“ са станали неспокойни — каза ми, като влязох. — Знаят, че сте арестували българина.

— Не съм го арестувал. Само му зададох няколко въпроса.

— Те не изглеждат особено склонни да видят разликата. Идваха да ви търсят разни хора.

— Въоръжени ли бяха?

— Не е нужно да са въоръжени. Трябва да им наложите забрана да напускат помещенията. Имате право. Вие сте изпълняващият длъжността командир на военната полиция в базата.

Поклатих глава.

— Нещо друго?

— Полковник Уилард каза да му се обадите до полунощ, иначе щял да ви пише самоотлъчка. Каза да ви предам, че не се шегува.

Кимнах. Не беше зле като следващ ход. Едно обвинение в самоотлъчка срещу подчинен щеше да се отрази добре на командира. Нямаше да го накара да изглежда смешен, като човек без авторитет. Едно обвинение в самоотлъчка си оставаше винаги за сметка на подчинения.

— Друго? — запитах отново аз.

— Санчес поиска десет-шестнайсет — каза сержантката. — До Форт Джаксън. А брат ви се обади отново.

— Остави ли съобщение?

— Не.

— Добре — казах аз.

Влязох и седнах зад бюрото. Вдигнах телефона. Съмър застана до картата. Прокара пръсти по кабарчетата: от Вашингтон до Сперивил, от Сперивил до Грийн Вали, накрая от Грийн Вали до Форт Бърд. В същото време аз набрах номера на Джо. Той вдигна на второто позвъняване.

— Говорих с мама — каза той. — Още се държи.

— Тя каза скоро, Джо. Това не значи, че се нуждае от денонощно бдение.

— Ще стане по-скоро, отколкото мислим. Или отколкото ни се иска.

— Как ти се стори?

— Гласът й трепереше.

— А ти как си?

— Горе-долу — отвърна той. — Ти?

— Годината ми започна доста кофти.

— Твой ред е да й се обадиш.

— Ще й се обадя — обещах. — До няколко дни.

— Още утре — настоя Джо и затвори.

Седях неподвижно една минута. После почуках по вилката, за да освободя линията, и помолих сержантката да ме свърже със Санчес. В Джаксън. Зачаках с допряна до ухото слушалка. Съмър стоеше права и ме гледаше.

— Денонощно бдение ли?

— Всеки момент трябва да й свалят гипса — казах аз. — Тя няма търпение.

Съмър ме изгледа още веднъж, после се обърна към картата. Аз поставих телефона на високоговорител и положих слушалката на бюрото. По линията се чу припукване и след миг гласът на Санчес:

— Досега се разправях с полицията в Кълъмбия за колата на Брубейкър.

— Още ли не са я открили? — запитах.

— Не — отвърна той. — Нито пък се опитват да я открият. Което ми се струва малко странно. Затова ги тормозя.

— Е, и?

— Току-що изплюха камъчето.

— Тоест?

— Брубейкър не е убит в Кълъмбия — каза Санчес. — Трупът му просто е бил захвърлен там. Това е.

Санчес ни каза, че съдебните лекари от град Кълъмбия открили нееднозначни ливидни петна по тялото на Брубейкър, което според тях означавало, че е бил мъртъв от три часа, когато трупът му е бил захвърлен в онази сляпа уличка. Ливидността показва какво се случва с кръвта на човека, след като умре. Сърцето спира, кръвното налягане спада до нула, кръвта се оттича до най-ниските части на тялото единствено по силата на земното притегляне. След известно време кожата започва да се оцветява в лилаво. Между три и шест часа по-късно цветът се фиксира трайно, подобно на проявена снимка. Така на човек, умрял по гръб, гръдният кош ще бъде блед, а гърбът — лилав. И обратното при човек, умрял по корем. Докато при Брубейкър ливидните петна били навсякъде. Ето защо съдебните медици от Колумбия предположили, че е бил убит, след което е прекарал по гръб около три часа, докато е бил пренесен и захвърлен по корем в уличката. Били доста сигурни в оценката си за трите часа, тъй като петната започват да се фиксират тогава. Докторите казали, че имало следи от ранно фиксирана ливидност по гърба, но основните ливидни петна били по корема. Казали още, че Брубейкър имал широка ивица от обгоряла кожа по гърба си. Направо бил опечен.