— Минавахме оттук и решихме да се отбием — казах.
— Хубаво — отвърна той.
— Трябва ни малко помощ — продължих аз.
— Каква по-точно?
— Чудим се дали не би могъл да ни дадеш бележките си за лоста. Вече не ти трябват. След като си разкрил твоя случай.
— Бележки ли?
— От проверката на железарските магазини. Рекохме си, че ще спестим време, ако продължим оттам, докъдето си стигнал.
— Можех да ви ги пратя по факса.
— Сигурно са много. Не искахме да те затрудняваме.
— Можеше да ме няма.
— Ние, така или иначе, минавахме оттук.
— Хубаво — повтори той. — Бележките за лоста значи. — Завъртя се на стола си, стана и пристъпи към един от шкафовете. Върна се със зелена папка, дебела колкото показалец. Пусна я на бюрото. Тя тупна с глух звук върху плота. — Успех — рече той и седна.
Кимнах на Съмър и тя вдигна папката. Отвори я. Беше пълна с хартии. Тя ги запрелиства и направи гримаса. Подаде ми папката. Вътре имаше безкраен списък от магазини, разпръснати по цялата територия между Ню Джързи и Северна Каролина. С имена, адреси и телефонни номера. Срещу стотина от тях имаше отметки. Срещу останалите около четиристотин нямаше такъв знак.
— Трябва да внимавате — каза Кларк. — На някои места му викат лост, на други щанга. Постарайте се да им обясните за какво точно става дума.
— Различни размери ли имат?
— Най-различни. Нашият е от големите.
— Може ли да го видя? Или е в склада за веществените доказателства?
— Не става дума за доказателство — отвърна Кларк. — Това не е истинското оръжие. Просто идентична мостра, която сме взели назаем от магазина в Сперивил. Не може да послужи пред съда.
— Отговаря ли на гипсовите отливки?
— Абсолютно — отвърна той. После отново стана, отиде в кабинета на началника и взе отливките от бюрото. Държеше по една във всяка ръка и ги постави на своето бюро. Много приличаха на нашите. Позитив и негатив, също като при нас. Главата на мисис Креймър беше много по-малка от тази на Карбоун, затова лостът бе засегнал по-малка част от обиколката й. Така че отпечатъкът от смъртоносната рана беше по-къс, но не по-малко дълбок и зловещ.
Кларк вдигна отливката и прокара пръст по вдлъбнатината.
— Страхотен удар — каза той. — Търсим висок мъж, много силен, десняк. Да си виждал някого, който отговаря на описанието?
— Виждам един всеки път, като погледна в огледалото.
Отливката от смъртоносното оръжие също беше по-къса от нашата. Извън това беше почти същата. С малки грапавини и мехурчета в гипса, но иначе инструментът беше прав, гладък и изглеждаше брутално ефикасен.
— Може ли да видя самия лост? — запитах аз.
— Разбира се. Кларк се наведе и отвори едно чекмедже на бюрото си. Отдръпна се, за да не ми пречи. Надникнах напред и видях същия железен лост, както предишната сутрин. Със същата форма, същите очертания, същия цвят, същия размер, същите завити краища, същото осмоъгълно сечение. Същата лъскава черна боя, същата прецизност на изработката. Беше абсолютно идентичен във всяко отношение с лоста, който бяхме оставили в моргата на Форт Бърд.
Качихме се на колата и изминахме петнайсетте километра до Сперивил. От списъка на Кларк намерихме адреса на железарския магазин. Беше едва на петия ред, понеже се намираше много близо до Грийн Вали. Срещу неговия телефонен номер нямаше отметка. Но с молив беше написано: Не отговаря. Предположих, че през последните дни собственикът се е занимавал със стъклари и застраховки и хората на Кларк може би са щели да му се обадят повторно, ако междувременно не бяха излезли резултатите от криминалния полицейски архив.
Сперивил не беше голям град, затова решихме да го обиколим с колата, за да открием адреса. Трябваше да минем три пъти по главната улица, докато забележим табелката с името на пряката, където беше железарският магазин. Табелката сочеше към сляпа тясна уличка. Провряхме се между два реда дървени къщи и стигнахме до вътрешно дворче, в дъното на което беше магазинът. Приличаше на едноетажна плевня, боядисана така, че да наподобява градска къща. На фасадата имаше стара метална табела, върху която беше изписано фамилно име. По нищо не личеше да е част от верига. Най-обикновено американско семейно магазинче, оцеляло през превратностите на икономически спадове и възходи.
Мястото беше идеално за среднощен обир. Тихо, усамотено, невидимо за минувачите по главната улица, без втори етаж, на който да живее някой. Вляво имаше витрина, а вдясно от нея — остъклена входна врата, като продължение на витрината. Разделяше ги само рамката. В стъклото на витрината зееше дупка с формата на полумесец, временно запушена с шперплат, старателно изрязан до нужния размер. Предположих, че дупката е пробита с ритник. Беше близо до вратата. Представих си, че достатъчно висок мъж е можел да бръкне през отвора и да свали резето. Трябвало е просто да се протегне и да извие силно ръка, за да не закачи дрехата си на стъклото. Представих си го долепил лява буза до студеното стъкло, задъхан, опипваш в тъмното вратата, за да намери резето.
Читать дальше