Лий Чайлд - Врагът

— Не вдигайте — каза ми той. — Полковник Уилард е. Настоява за незабавно потвърждение, че сте получили заповедите му. Направо е бесен.

— А какви са заповедите му?

Ефрейторът се наведе над бюрото и ми подаде някакъв факс. Телефоните не млъкваха. Не поех листа, а минах зад него и надникнах през рамото му. Факсът се състоеше от два гъсто отпечатани абзаца. Уилард ми нареждаше да отида в интендантството и да прегледам инвентарните списъци и книгите за изписване на инструменти. Въз основа на тях да изготвя точна справка за наличностите в склада. После да сравня заключенията си с инвентаризация на място. След което да съставя списък на всички липси, както и да предложа начин, по който да бъде издирено къде се намират в настоящия момент. Факсът завършваше с инструкции да изпълня всичко стриктно и незабавно. И да му се обадя, за да потвърдя на мига получаването на заповедта.

Заповедта си беше класическо казармено извращение. Някога са карали новобранците да боядисват въглища с бяла боя, да ринат пясък с чаени лъжички или да мият пода с четка за зъби. А това сега беше модерният еквивалент. Абсолютно безсмислена задача, която щеше да ми отнеме две седмици.

Усмихнах се.

Телефоните не спираха да звънят.

— Тази заповед не е попадала в ръцете ми — казах му. — Изобщо не си ме виждал.

— А къде сте?

— Кажи му, че някой е хвърлил станиол от дъвка в лехата с цветя пред щаба на базата. Кажи му, че не мога да допусна армейски имоти да се замърсяват по този начин. И че от сутринта издирвам извършителя.

После изведох Съмър по-далеч от звънящите телефони.

— Ама че тъпо копеле!

— Трябва да се покриеш — каза тя. — Той ще те търси навсякъде.

Спрях и се огледах. Сиво небе. Сиви сгради. Студ.

— Да си вземем един ден почивка — предложих аз. — Да отидем някъде.

— Имаме задачи.

Кимнах. Карбоун. Креймър. Брубейкър.

— Не можем да останем тук — казах аз, — така че нищо не можем да направим за Карбоун.

— Не искаш ли да отидем до Кълъмбия?

— Случаят не е наш — отвърнах. — Каквото е имало да се прави, Санчес го е направил.

— Студено е за плаж — каза Съмър.

Кимнах отново. Изведнъж ми се прииска да не беше толкова студено за плаж. Прииска ми се да видя Съмър по бански. Колкото може по-оскъден.

— Трябва да се работи — каза тя.

Погледнах на юг и после на запад, отвъд сградите на базата. На хоризонта се виждаха дървета — черни, мокри, мъртви. Малко по-близо — висок, задрямал бор. Представих си, че не е далеч от мястото, където бяха открили Карбоун.

Карбоун.

— Да идем в Грийн Вали — казах аз. — Да посетим детектив Кларк. Той е подхванал нещо. Може да му помогнем да го довърши. Може точно в този момент една четиричасова разходка да си струва труда.

— Плюс четири часа на връщане.

— Ще обядваме по пътя. Може и да вечеряме някъде. Нещо като самоотлъчка.

— Ще ни намерят.

Поклатих глава.

— Мен никой не може да ме намери — казах. — Никога.

Изчаках Съмър на тротоара. Тя се върна след пет минути със зеления шевролет, който бяхме ползвали и преди. Още не бях успял да помръдна от мястото си, и тя спря плътно до бордюра и свали прозореца.

— Разумно ли е? — попита.

— Друго не ни остава — отвърнах аз.

— Искам да кажа, сега ще ни отметнат на портала. Време на излизане: десет и трийсет. Уилард ще провери.

Не отговорих. Съмър се усмихна.

— Можеш да се скриеш в багажника — предложи тя. — Като минем през портала, ще спра да излезеш.

Поклатих глава.

— Няма да се крия — казах аз. — Не и заради едно тъпо копеле като Уилард. Ако провери в книгата на портала, ще му кажем, че сме ходили в друг щат да търсим оня, дето е изхвърлил станиола от дъвка. Или дори в друга държава. Например в Таити.

Седнах до нея, преместих седалката докрай назад и отново се замислих за бански костюми. Тя вдигна крак от спирачката и подкара колата по главната алея. Намали и спря на портала. От будката излезе редник от военната полиция с бележник в ръка. Погледна номерата ни и ние му показахме личните си карти. Записа имената ни. Погледна в колата, провери на задната седалка. После кимна към будката и бариерата започна да се вдига много бавно. Беше дебела стоманена тръба с противотежести на червени и бели ивици. Съмър изчака, докато се вдигне вертикално, после настъпи газта и потеглихме сред облак син дим.

Докато пътувахме на юг, времето постепенно се оправи. Измъкнахме се изпод дебелата пелена от ниски сиви облаци и над нас засия ярко зимно слънце. Понеже колата беше военна, нямаше радио. На мястото на радиокасетофона, какъвто имат всички цивилни модели, беше поставено пластмасово капаче. За да не ни е скучно, разменяхме по някоя дума, но повечето време пътувахме в мълчание.