Лий Чайлд - Врагът

Ето защо аз отпратих Съмър да си ходи и зачаках сам Уилард. Отначало тя се възпротиви. В края на краищата се разбрахме, че поне единият от двама ни трябва да се сниши, докато отмине бурята. Така че Съмър отиде да си изяде вечерята със закъснение, докато моята сержантка ми донесе сандвич. Филе и швейцарско сирене, бял хляб, майонеза, горчица. Филето — розово на цвят. Беше доста добър сандвич. После, разбира се, и кафе. Бях преполовил втората чаша, когато Уилард пристигна.

Влезе направо. Остави вратата отворена. Аз не станах. Не отдадох чест. Продължих да отпивам от чашата си. Той понесе това стоически, както и бях очаквал. Явно този път бе решил да се прави на тактичен. Защото си въобразяваше, че разполагам със заподозрян, който би бил в състояние да отнеме случая „Брубейкър“ от полицията на Кълъмбия и да прекъсне връзката между елитния полковник и наркопласьорите в онази мизерна уличка. Затова си бе наложил да се държи любезно. Дори, ако се наложи, едва ли не да се сприятели с един свой подчинен. Та сега кротко седна и започна да си подръпва крачолите. Физиономията му беше съзаклятнически предразполагаща, като за задушевен мъжки разговор.

— Много приятно се пътува от Джаксън — каза той. — Пътищата са екстра.

Не отговорих.

— Току-що си купих един класически „Понтиак ГТО“ — продължи той. — Страхотна кола. Сложих й хромови лайсни на калниците. С четири дебели ауспуха. Истинска фурия.

Не отговорих.

— Обичаш ли спортни возила? — запита той.

— Не — отвърнах аз. — Предпочитам автобусите.

— Не е особено забавно.

— Добре, нека се изразя другояче: доволен съм от размера на пениса си. Не търся компенсация.

Той пребледня. После почервеня. Стана направо като корвета на Трифонов. Изгледа ме с омраза, сякаш се готвеше да ме набие.

— Кажи ми докъде стигна с Брубейкър — каза той.

— Брубейкър не е мой случай.

— Санчес ми каза, че си открил извършителя.

— Фалшива тревога.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— В кого се съмняваше?

— В бившата ти съпруга.

— Какво?

— Някой ми беше разправял, че е спала с половината полковници в армията. Такава си била винаги, нещо като хоби. Та си рекох, че това може да включва и Брубейкър. Като са половината, шансът е петдесет на петдесет.

Той се облещи.

— Спокойно, шегувам се — казах аз. — Нищо нямаше. Заблудихме се.

Той извърна поглед, разтреперан от ярост. Станах и затворих вратата. Върнах се зад бюрото си. Седнах. Погледнах го.

— Нахалството ти е невероятно — каза той.

— Ами оплачи се тогава, Уилард. Иди при някой по-нагоре и му разправи как съм наранил чувствата ти. Виж дали ще ти повярват. Виж също и как ще приемат факта, че не можеш да се справиш сам с мен. Представи си какво ще ти се впише в досието. И какво впечатление ще направи това на комисията, като дойде времето да ти пришият едната звезда.

Той се гърчеше на стола. Тялото му се люлееше, изцъкленият му поглед блуждаеше из стаята. Спря се върху картата на Съмър.

— Какво е това?

— Карта — отвърнах аз.

— На какво?

— На източните щати.

— А какви са тия кабарчета?

Не отговорих. Уилард стана и пристъпи към стената. Докосна кабарчетата с пръст, едно по едно. Вашингтон, Сперивил, Грийн Вали. И по-нататък: Роли, Форт Бърд, Кейп Фиър, Кълъмбия.

— Какво значи всичко това? — запита той.

— Нищо. Просто кабарчета.

Той измъкна кабарчето от Грийн Вали.

— Мисис Креймър. Казах ти да не се занимаваш повече с нея.

Извади и останалите кабарчета. Хвърли ги на пода. После видя страницата от книгата на портала. Прегледа имената и се спря на реда с Васел и Кумър.

— Казах ти и с тях да не се занимаваш.

Хвана листа и го смъкна със замах от стената. С лепенките се отлющиха парченца мазилка. После смъкна и картата. Заедно с нея падна още мазилка, посипа се прах. От кабарчетата по стената бяха останали микроскопични дупчици. Самите те приличаха на карта. Или на съзвездие.

— Надупчил си стената — каза той. — Нямаш право да повреждаш армейското имущество. Това е безотговорно. Какво ще си помислят хората, които влизат тук?

— Ще си кажат, че е имало карта на стената. Ти си тоя, който я смъкна и направи хаоса.

Уилард хвърли смачканата хартия на пода.

— Искаш ли да отида в казармата на „Делта“? — запита той.

— А ти искаш ли да ти извия врата?

Той притихна. След малко каза:

— Би трябвало да мислиш и за своето повишение. Или смяташ, че ще станеш подполковник, докато съм още тук?