Лий Чайлд - Врагът

Загасих лампата и ритнах два пъти крака на леглото. Мъжът се размърда. Събуди се. Взря се в полумрака и като видя Трифонов, изражението на лицето му беше предостатъчно като алиби. Беше изражение на див, животински ужас.

— Вие двамата чакайте отвън.

Съмър изведе Трифонов, а аз се приближих до горната табла на леглото.

— Как си, тъпо копеле? — запитах го.

Мъжът на име Пикълс беше побелял като вар, изпотен и треперещ в гипсовите си отливки.

— Този е! — каза той. — Дето излезе. Той ми направи това.

— Какво ти направи?

— Простреля ме в краката.

Кимнах. Погледнах бинтовете на коленете му. Пикълс беше прострелян в капачките. Две капачки — два куршума. Два изстреляни патрона.

— Отпред или отстрани?

— Отстрани.

— Отпред е по-зле — казах аз. — Имал си късмет. Не че много го заслужаваш.

— Нищо не съм направил!

— Така ли? Току-що видях жена ти.

— Мръсна българска кучка.

— Не говори така.

— Тя си е виновна! Като не слуша какво й се говори… Мъжът трябва да се слуша. Тъй пише в Библията.

— Я млъквай — казах аз.

— Няма ли да направиш нещо?

— Ще направя — казах аз. — Ти само гледай.

После замахнах с ръка, сякаш гонех муха от чаршафа. Леко забърсах коляното му с кокалчетата си. Той изпищя от болка, а аз станах и тръгнах към вратата. Като излязох, сестрата ме гледаше въпросително.

— Много е зле — казах и си тръгнах.

Слязохме с асансьора и минахме през главния вход, за да избегнем дежурния диспечер. Стигнахме мълчаливо до хъмъра. Отворих задната врата, но преди Трифонов да се качи, го спрях. Протегнах ръка и се здрависахме.

— Извинявам се — казах аз.

— Ще си имам ли неприятности? — запита той.

— Не и с мен — отвърнах аз. — Ти си мой човек. Но си извадил голям късмет. Можел си да улучиш феморалната артерия. Щял си да го убиеш като нищо. И тогава щеше да загазиш здравата.

Трифонов се усмихна. Беше напълно спокоен.

— Тренирал съм пет години в ГРУ — каза той. — Знам как се убиват хора. Знам и как не се убиват.

Върнахме щаера на Трифонов и спряхме пред портала на „Делта“, за да слезе. Предположих, че още с влизането си ще го сдаде в оръжейната, после ще отиде в стаята си и ще продължи да чете книгата си оттам, където го бяхме прекъснали. Върнахме хъмъра в автопарка на военната полиция и отидохме в кабинета ми. Съмър веднага се залепи за фотокопието от книгата на портала, което все така си висеше, залепено с тиксо на стената до картата.

— Васел и Кумър — каза тя. — Това са единствените други лица, напускали базата тази вечер.

— Значи са отишли на север — казах аз. — Ако искаш да кажеш, че са изхвърлили куфарчето от колата, то трябва да се съгласиш, че са отишли на север. А не на юг, към Кълъмбия.

— Ясно — каза тя. — Значи Карбоун и Брубейкър не са убити от един и същ човек. Няма връзка помежду им. Само дето си загубихме времето.

— Добре дошла в реалността — отвърнах аз.

Реалността се усложни допълнително, когато след двайсетина минути телефонът иззвъня. Беше моята сержантка. Санчес ме търсел от Форт Джаксън, съобщи тя и ни свърза.

— Уилард дойде и си замина — започна той. — Невероятна, история.

— Нали ти казах!

— Скача и се трътка като полудял.

— Но ти беше бетон, нали?

— И слава богу!

Помислих малко.

— А спомена ли му за моя човек?

И той помисли няколко секунди, преди да отговори:

— Нали ти така ме посъветва. Не трябваше ли?

— Оказа се фалшива следа. Отначало изглеждаше обещаващо, но не стигнахме доникъде.

— Е, той точно затова идва при теб. Тръгна преди два часа. Много ще се разочарова, като научи.

— Страхотно — казах аз.

— И какво ще правиш сега? — попита Съмър.

— Какво представлява Уилард? По същество.

— Обикновен кариерист — каза тя.

— Правилно.

В армията има двайсет и шест отделни военни звания.

Един новобранец постъпва в казармата като редник; в края на първата година, освен ако не направи някоя голяма дивотия, автоматично го повишават в старши редник, а след още година, или дори по-рано, в редник първи клас. Оттам нагоре военната йерархия достига чак до армейски генерал с пет звезди, макар че аз лично съм чувал само за двама такива: Джордж Уошингтън и Дуайт Дейвид Айзенхауер. Ако се преброят всички подвидове на сержантския и подофицерския състав, които са общо седем на брой, от звание майор има седем стъпала нагоре и осемнайсет стъпала надолу. Което ще рече, че един майор като мен би трябвало да има доста сериозен опит с дисциплинарното неподчинение, при това и в двете посоки — като извършител и потърпевш. При наличието на двайсет и шест стъпала в йерархията и на милион военнослужещи, които ги заемат, неподчинението във войската е развито до истинско изкуство. И за всеки творчески акт на това изкуство винаги са нужни две страни.