Мълчеше и ме гледаше. Аз също. Мълчах и го гледах. Беше изпаднал в онова отчаяно, напрегнато мълчание, което бях виждал толкова пъти преди — мълчание, при което човек се раздира от вътрешен конфликт. Взе да се върти на стола си. Отначало едва доловимо. С резки движения — ту насам, ту натам. Като че се бореше с двама врагове — единият отляво, другият отдясно. Сякаш хем искаше да ми каже къде е бил, хем не можеше. Затова и подскачаше така на стола си, попаднал между пословичната наковалня и пословичния чук.
— През нощта на четвърти януари — подхванах отново аз — извърши ли нещо нередно?
Погледите ни се срещнаха. Хлътналите в орбитите му очи се приковаха в моите.
— Е, добре тогава — казах. — Време е да избираш. Това, което си направил, по-лошо ли е, отколкото ако беше застрелял Брубейкър?
Той не отговори.
— Да не би да си отишъл във Вашингтон и да си изнасилил десетгодишните внучки на президента?
— Не съм — отвърна той.
— Нека ти подскажа нещо. В твоето положение единствено това би било по-страшно, отколкото ако си застрелял Брубейкър.
Той мълчеше.
— Говори!
— Става въпрос за нещо лично — каза той.
— Какво е това лично нещо?
Той не отговори. Съмър въздъхна и се отдръпна от картата. В този момент явно си мислеше, че Трифонов може да е бил някъде, но това някъде не е било Кълъмбия, щата Южна Каролина. Погледна ме с вдигнати вежди. Трифонов отново се размърда на стола си. Белезниците му изтракаха върху металните крака.
— Какво ще стане с мен? — запита той.
— Зависи какво си направил — отвърнах аз.
— Получих едно писмо.
— Да получаваш писма не е престъпление.
— От приятел на мой приятел.
— Разкажи ми за писмото.
— Има един човек в София — започна той.
И както си седеше, приведен напред и с приковани към краката на стола китки, сержант Трифонов ми разправи историята с писмото. По тона му усетих, че й придава някакво особено значение — на нещо уникално, типично българско, но истината беше, че в историята му нямаше нищо забележително. Всъщност всеки един от нас би могъл да я разкаже.
В София живеел някакъв човек. Човекът имал сестра. Сестрата била гимнастичка, не много известна, която по време на едно турне в Канада избягала от групата и след време се заселила в Щатите. Омъжила се за американец, получила гражданство. Ала съпругът й се оказал негодник. Не след дълго жената започнала да пише на брат си в България. Дълги, тъжни писма. За побои, тормоз, жестокост и самота. Животът й се бил превърнал в ад. Комунистическите цензори пропускали писмата, защото всичко лошо, казано за Америка, било добре дошло. Братът в София имал приятел, който се познавал с група дисиденти. Един от тях измъкнал отнякъде адреса на Трифонов във Форт Бърд, Северна Каролина. Преди да избяга в Турция, самият Трифонов поддържал контакти с дисидентските среди. Приятелят от София накарал брата да напише писмо и го предал на човек, който внасял машинни части от Австрия. При следващото си пътуване човекът пуснал писмото до поискване. Трифонов го получил на втори януари. Името му било изписано с големи букви на кирилица, цялото писмо било покрито с пощенски марки и стикери за Luftpost.
Прочел писмото сам в стаята си. Веднага разбрал какво се иска от него. Времето и пространството, както и обстоятелството, че не познавал подателя, изведнъж се стопили до незначителност пред чувството за лоялност към един сънародник; Трифонов така се разярил, сякаш биели и тормозели собствената му сестра. Жената живеела в Кейп Фиър 4 4 Нос Страх (англ.). — Б.пр.
и на Трифонов това име му се сторило доста подходящо за нейната ситуация. Проверил на картата къде се намира Кейп Фиър.
Първият му свободен момент след получаване на писмото била вечерта на четвърти януари. Съставил си план за действие и репетирал речта си, която се свеждала до простото житейско правило, че не е за препоръчване да се тормозят българки, които имат приятели наблизо.
— Пазиш ли писмото? — запитах го аз.
Той кимна.
— Но няма да можете да го прочетете, защото е на български.
— С какво беше облечен онази нощ?
— С цивилни дрехи. Не съм глупак.
— Какви точно?
— Кожено яке. Джинси. Риза. Все американски. Единствените цивилни дрехи, които имам.
— Какво му направи?
Той не отговори. Само поклати глава.
— Е, добре — казах аз. — Отиваме в Кейп Фиър.
Без да сваляме белезниците на Трифонов, го качихме в задната част на хъмъра. Съмър седна зад волана. Кейп Фиър се намираше на Атлантическото крайбрежие, на около сто и петдесет километра от базата. Пътуването с хъмъра беше доста уморително. Предположих, че с корвета не би било така. После се сетих, че не съм се качвал на корвет. Дори не познавах човек, който да има такава кола.
Читать дальше