Лий Чайлд - Врагът

— Пет години обучение в ГРУ.

— Какво е това?

Той се усмихна.

— Мисля, че знаете какво е.

Кимнах. Съветското ГРУ е нещо средно между нашата военна полиция и отряда „Делта“. Корави мъже, еднакво готови да насочат яростта си навън и навътре.

— Какво правиш тук? — запитах го аз.

— В Америка ли? — рече той. — Чакам.

— Какво чакаш?

— Края на комунистическата окупация на моята страна. Който ще дойде много скоро, надявам се. И тогава ще се върна. Гордея се с родината си. Тя е прекрасна страна, пълна с прекрасни хора. Аз съм националист.

— Какво преподаваш в „Делта“?

— Неща, които вече са остарели. Как да се борят срещу това, което бях обучен да върша. Само че тази битка вече е приключила, струва ми се. Вие победихте.

— Трябва да ни кажеш къде си бил през нощта на четвърти.

Той мълчеше.

— Защо избяга от комунизма?

— Защото съм патриот.

— Това отскоро ли е?

— Винаги съм бил патриот. Но по едно време стана опасно да не ме разкрият.

— Как се измъкна?

— През Турция. Отидох в една американска база.

— Разкажи ми за нощта на четвърти.

Той пак млъкна.

— Пистолетът ти е у нас — казах аз. — Тази нощ си го взел от оръжейната. Напуснал си базата в десет и единайсет минути и си се върнал в пет сутринта.

Той мълчеше.

— Изстрелял си два патрона.

Той мълчеше.

— Защо си мил колата?

— Защото е хубава. Мия я два пъти седмично. Без изключение. Цял живот съм мечтал за такава кола.

— Бил ли си някога в Канзас?

— Не.

— Е, сега ще идеш. Няма да имаш скоро път към София. Вместо това заминаваш за военния затвор Форт Левънуърт.

— Защо?

— Знаеш защо.

Трифонов не помръдваше. Седеше абсолютно неподвижно. Прегърбен, с китки, приковани към стола под коленете му. Аз също седях и не мърдах. Не знаех как да постъпя. Нашите момчета от „Делта“ са специално обучени да устояват на разпити. Знаех това. Тренирани са да издържат на обработка с психотропни вещества, на побои, насилие над сетивата им и всичко, за което може да се сети човек. Инструкторите им съзнателно ги подлагат на същото, за да свикват. Така че дори не можех да си представя какво е изтърпял Трифонов за пет години обучение в ГРУ. Нищо не можех да му направя. Не че имах особени задръжки да поступам някого при нужда. Но бях сигурен, че този човек няма да каже дума, дори да го разкъсам на парчета.

Затова прибягнах до обичайните средства за разпит. Измама и подкуп.

— Някои хора смятат, че Карбоун е позор за армията — казах аз. — Нали схващаш? Затова може по изключение да проявим разбиране. Ти изпей какво е станало и заминаваш обратно в Турция. Можеш и там да изчакаш, докато стане време да се прибереш в родината и да се правиш на патриот.

— Вие сте убили Карбоун — каза той. — Така говорят хората.

— Грешат обаче — казах аз. — Изобщо не съм бил там. Освен това не съм убил и Брубейкър. Понеже и там не съм бил.

— Нито пък аз — каза той.

Трифонов седеше неподвижен. После изведнъж нещо сякаш му просветна. Очите му започнаха да се движат. Първо наляво, после надясно. Погледът му се спря върху картата на Съмър. Огледа разположението на кабарчетата. Огледа и самата нея. Устните му помръднаха. Видях, че си каза: Карбоун. После и: Брубейкър. Не издаде никакъв звук, но устните му изрекоха точно това.

— Чакайте — каза той.

— Какво да чакам?

— Не!

— Какво не?

— Не, сър!

— Говори, Трифонов!

— Вие си мислите, че имам нещо общо с Карбоун и с Брубейкър?

— А ти си мислиш, че нямаш, така ли?

Той отново се умълча. Заби поглед надолу.

— Говори, Трифонов! — повторих аз.

Той вдигна глава.

— Не съм бил аз.

Седях и го гледах. Наблюдавах лицето му. Вече шест години се занимавах с разпитване на хора и Трифонов беше поне хилядният, който ми казваше не съм бил аз и при това ме гледаше право в очите. Проблемът беше, че част от тези хиляда казваха истината. Вече започвах да си мисля, че самият Трифонов е един от тях. В този човек имаше нещо. Изведнъж ме обзе неприятно предчувствие.

— Ще ти се наложи да го докажеш — рекох аз.

— Не мога.

— Ще трябва да можеш. Или отиваш в пандиза. Те може и да си затворят очите за Карбоун, но Брубейкър няма да ти се размине току-така.

Той мълчеше.

— Да започнем отначало — казах. — Къде беше през нощта на четвърти?

Той само поклати глава.

— Ходил си някъде — казах аз. — Това поне е сигурно. След като не си бил в базата. Отметнали са те на портала. На излизане и на влизане. И си носил пистолет.