Лий Чайлд - Врагът

Реших, че сме си казали каквото трябва. Затова във фоайето започнах да се отклонявам леко от пътя си, за да не ги докосвам. Те разбраха и ми върнаха комплимента. Добрах се до изхода почти като цивилизован човек в нормална гъста тълпа. При вратата спрях. Обърнах се. Огледах най-близките лица, едно по едно, като броях наум: хиляда, две хиляди, три хиляди, четири хиляди. После им обърнах гръб и излязох на чист въздух.

Съмър я нямаше.

Огледах се и след секунда я видях да излиза от служебния вход на три метра от мен. Сигурно оттам се бе озовала някъде зад бара. Явно бе влязла, за да ми пази гърба.

Тя ме погледна и каза:

— Сега вече знаеш.

— Какво знам? — запитах аз.

— Как се е чувствал първият чернокож в армията. А също и първата жена.

Заведе ме до стария самолетен хангар, където се намираха оръжейните складове. Пресякохме една бетонна площадка от шест-седем метра и влязохме отстрани през входа за личния състав. Тя явно не се бе шегувала, като разправяше, че вътре има достатъчно желязо за въоръжаване на цяла африканска държава с диктаторски режим. Под ярката светлина на провесените от тавана лампи се виждаше малък парк от специализирани бойни машини, а останалата част от огромното помещение беше задръстена с всевъзможни преносими оръжия. Като видях този арсенал, си казах, че полковник Дейвид Брубейкър е използвал доста добре връзките си в Пентагона.

— Ето там — каза Съмър и тръгна към някакво заградено с телена мрежа пространство, около пет на пет, с ламаринен покрив. Приличаше на казармен кучкарник. Вратата, също от телена мрежа, зееше широко отворена; на халката висеше катинар. Вътре се виждаше висок плот като в банка или поща, а зад него — мъж с камуфлажна униформа. Като ни видя, той не отдаде чест, нито застана мирно. Но не ни и обърна гръб. Просто стоеше и ни гледаше с безразличие — нещо, което беше върхът на куртоазията за член на отряда „Делта“.

— Какво обичате? — запита той, сякаш беше продавач в магазин, а ние клиенти. На стелажите зад гърба му бяха наредени поизтрити от ползване лични огнестрелни оръжия от всякакъв вид. Различих поне пет вида автомати и леки картечници. Също и автоматични пушки М16, А1 и А2. И много пистолети. Някои нови и лъскави, други старички и поочукани. Бяха подредени прилежно, но без излишно престараване. Очевидно беше, че за тези, които ги ползваха, това бяха обикновени оръдия на труда — ни повече, ни по-малко.

На плота пред мъжа лежеше инвентарна книга.

— Тук записваш какво се взема и връща, нали? — запитах.

— Като в охраняем паркинг — каза той. — Правилникът на базата забранява внасяне на лично оръжие в помещенията. — Докато говореше, той поглеждаше към Съмър. Предполагам, че бяха минали веднъж същите въпроси с нея, когато бе дошла да го пита за новия „Хеклер & Кох“ на Карбоун.

— Какъв пистолет ползва сержант Трифонов? — запитах аз.

— Трифонов ли? Той предпочита „Щаер ГБ“.

— Покажи ми го.

Оръжейникът се обърна към стелажа и свали един черен щаер. Подаде ми го, като го държеше за цевта. Изглеждаше смазан и добре поддържан. Аз вече бях извадил найлонов плик и той го пусна вътре. Затворих пластмасовия цип на плика и огледах оръжието през найлона.

— Деветмилиметров — каза Съмър.

Кимнах. Беше хубав пистолет, но с тъжна история. В „Щаер-Даймлер-Пух“ го бяха разработили с надеждата за големи поръчки от австрийската армия, но в последния момент се бе появила конкуренцията с „Глок“ и им бе отмъкнала търга под носа. Така че „Щаер ГБ“ бе осиротял като Пепеляшка. И подобно на нея притежаваше редица отлични качества. Пълнителят му събираше осемнайсет патрона, което беше доста много, но празен тежеше едва килограм и сто грама, което беше доста малко. Можеше да се разглоби и сглоби отново за дванайсет секунди, което беше доста бързо, но най-доброто му качество беше умно измислената система за отвеждане на газовете. Всички автоматични оръжия използват част от силата на барутните газове в патронника, за да приведат механизма в готовност за пореден изстрел, като изхвърлят изстреляната гилза и вкарат на нейно място следващия патрон. Но на практика някои патрони са остарели, с отслабнал заряд или други дефекти и не произвеждат една и съща взривна енергия. Ако такъв нестандартен патрон бъде изстрелян от някои системи пистолети, механизмът само ще изкиха и няма да се зареди за пореден изстрел. Ако пък зарядът е прекалено силен, може да пръсне затвора. Но този щаер беше пригоден да работи еднакво добре с всякакви патрони. Ако аз бях войник от специалните части, принуден да разчита на случайни боеприпаси, задигнати от партизански измет, щях да избера щаера. Така щях да съм сигурен, че всеки патрон в цевта ще гръмне както и когато трябва.