Лий Чайлд - Врагът

— Открили ли са свидетели?

— Нито един.

— Произведени са изстрели — казах аз. — Все някой ги е чул.

— Не и според местните полицаи.

— Уилард ще превърти — рекох аз.

— Това е най-малкият ни проблем.

— Имаш ли алиби?

— Аз ли? Трябва ли да имам?

— Уилард ще се опита да те притисне. Ще използва срещу теб всичко, за което може да се хване, за да му играеш по свирката.

Санчес не отговори веднага. В настъпилата пауза шумът по линията се усили. После отново се чу гласът му.

— Мисля, че няма за какво да се хване — каза той. — Все пак не аз, а градската полиция отправя обвиненията.

— Ти се пази — казах аз.

— Бъди спокоен.

Натиснах копчето и прекъснах връзката. Съмър мислеше. Лицето й беше напрегнато, долните й клепачи потрепваха.

— Какво? — запитах аз.

— Сигурен ли си, че е инсценировка?

— Няма как да не е.

— Е, добре — каза тя. — Хубаво. — Вдигна ръка и я постави върху картата. Кутрето върху Форт Бърд, показалеца върху град Кълъмбия. — Да приемем, че е инсценировка. Очертава се една закономерност. Дрогата и парите в джоба на Брубейкър са същото, което беше клонът в задника на Карбоун и киселото мляко по гърба му. Прекалено старателен опит за отклоняване на следствието. За прикриване на истинския мотив. Това вече не са догадки, а реално установен метод на действие. Извършителят е един и същ. След като е премахнал Карбоун тук, той се е метнал на колата и е потеглил за Кълъмбия, за да очисти и Брубейкър. Такава е последователността на събитията. Всичко си идва на мястото. Часове, разстояния, начинът на мислене.

Погледнах я. Малката й кафява ръка беше разперена върху картата като морска звезда. Върху ноктите си имаше прозрачен лак. Очите й блестяха.

— Защо е изхвърлил лоста? — запитах. — След Карбоун, но преди Брубейкър.

— Предпочитал е с пистолет — каза тя. — Като всеки нормален човек. Само дето тук не е можел да го използва. Вдига много шум. Представи си: изстрели късно вечерта, на километър и половина от щаба на базата, всички щяха да хукнат натам. Докато в града, и то в скапан квартал като онзи, явно е разчитал, че никой няма да обърне внимание. Както впрочем е станало.

— Можел ли е обаче да бъде сигурен?

— Не — каза тя. — Не напълно. Той е определил мястото на срещата, така че поне е знаел къде отива. Но не е можел да знае какво ще намери там. Сигурно е искал да запази лоста като резервно оръжие. Само че лостът е бил покрит с кръв и косми от Карбоун. Бързал е, не е имал време да го почисти. Земята е била замръзнала. Не е имало трева, за да го избърше. Не е можел да го качи така в колата. Вероятно се е притеснявал, че ще го спрат за проверка по пътя. Затова го е захвърлил.

Кимнах. Все пак един стоманен лост не е незаменим.

Пистолетът е далеч по-надеждно оръжие срещу силен и предпазлив противник. Особено в близък бой, например в сляпа уличка. Особено на откритото пространство, където бе повалил Карбоун. Прозях се. Затворих очи. Откритото пространство, където бе повалил Карбоун. Отворих ги отново.

— Той е убил Карбоун тук — казах аз. — После се е метнал на колата и е подкарал към Кълъмбия, за да очисти Брубейкър.

— Именно — каза Съмър.

— Но ти смяташ, че вече е бил с кола.

— Именно — повтори тя.

— Тоест смяташ, че убиецът е докарал Карбоун до онова място край пътя, ударил го е с лоста по главата, поставил е трупа, както го заварихме, след което се е върнал в базата. Заключенията ти са доста добри. И мястото, където открихме лоста, ги потвърждава.

— Благодаря — каза тя.

— След което и двамата предположихме, че е паркирал колата и се е прибрал.

— Точно така — кимна тя.

— Само дето последното не е вярно. Защото току-що казахме, че оттам е подкарал право към Кълъмбия. За срещата с Брубейкър. Това са три часа път. Бързал е. Не е имал време за губене.

— Точно така — повтори тя.

— Следователно не е паркирал колата — продължих аз. — Дори не е докосвал спирачката. Вместо това се е насочил право към главния портал. Няма друг начин да се излезе от базата. Убиецът е минал през главния портал, Съмър, и то веднага след като е премахнал Карбоун, тоест някъде между девет и десет вечерта.

— Провери в разпечатката — каза тя. — На бюрото ти е.

Проверихме я заедно. След операция „Справедлива кауза“ в Панама нивото на охраната във военните бази на американска територия бе повишено с една степен, което означаваше, че освен в компютъра всички влизания и излизания през портала се записваха най-подробно в подвързана книга с номерирани страници. Разполагахме с фотокопие от страницата за 4 януари. Сигурен бях, че е автентична, а данните на нея — пълни и точни. Военната полиция може да има много недостатъци, но неумението да води документация не е сред тях.