Лий Чайлд - Врагът

— С каква кола беше?

— С „Корвет“, струва ми се. Не беше нова, но изглеждаше доста добре.

— Когато се върна, пак ли ти беше на пост?

— Тъй вярно, сър.

— Забеляза ли нещо?

— Нищо необичайно, сър. Разменихме си две приказки, разбира се. Имаше чуждестранен акцент.

— С какво беше облечен?

— С цивилки, сър. Мисля, че с кожено яке. Предположих, че е бил в градски отпуск.

— В момента в базата ли е?

Чух как се обръщат страници. Представих си го как прокарва пръст по редовете след 05:00 на 5 януари.

— Не е отметнат да излиза повторно, сър — каза войникът. — Поне до този момент. Значи е някъде в базата.

— Ясно — казах. — Благодаря. — И затворих телефона.

Съмър ме гледаше очаквателно.

— Върнал се е в пет сутринта — казах аз. — Три и половина часа, след като часовникът на Брубейкър е спрял.

— Пътят оттам дотук е три часа — каза тя.

— В момента бил в базата.

— Кой е той?

Обадих се в щаба. Зададох им същия въпрос. Те ми казаха кой е. Затворих телефона и погледнах Съмър.

— Бил от „Делта“. Българин, избягал от режима. Привлекли са го на служба като инструктор. Знаел неща, които нашите момчета не знаели.

Станах от бюрото и пристъпих до картата на стената. Поставих върховете на пръстите си върху кабарчетата. Кутрето на Форт Бърд, показалеца на Кълъмбия. Сякаш се опитвах да потвърдя теорията си с допир. Двеста и четирийсет километра. Три часа и дванайсет минути от тук до там, три часа и трийсет и седем минути от там до тук. Пресмятах наум. Средна скорост седемдесет и пет километра в час нататък, шейсет и шест обратно. Нощем, по празни пътища, с „Шевролет Корвет“. Могъл е да го направи, дори да е карал на ръчна спирачка.

— Да пратим ли хора да го арестуват? — запита Съмър.

Поклатих глава.

— Не. Ще ида лично.

— Разумно ли е?

— Може би не. Но не искам тия типове да решат, че съм се уплашил от тях.

Съмър помисли малко.

— Ще дойда с теб — рече тя.

— Добре — казах аз.

Беше пет следобед, точно трийсет и шест часа, откакто Трифонов се бе върнал в базата. Времето беше студено и мрачно. Взехме оръжие, белезници и найлонови пликове за улики. Отидохме в автопарка на военната полиция и намерихме един хъмър със заварена зад предните седалки решетка, без вътрешни дръжки на задните врати. Както винаги караше Съмър. Паркирахме пред оградата на някогашния затвор, където се помещаваше „Делта“. Часовият ни пусна да влезем пеша. Трябваше да заобиколим главната сграда, докато открием входа на техния сержантски клуб. Спрях се, Съмър застана зад мен.

— Смяташ ли да влизаш? — запита тя.

— Само за минута.

— Сам?

Кимнах.

— Да. После отиваме в оръжейния склад.

— Не е много разумно — каза тя. — По-добре да дойда с теб.

— Защо?

Тя се поколеба.

— Като свидетел, предполагам.

— Свидетел на какво?

— На това, което ще ти направят.

Усмихнах се.

— Много мило.

Бутнах вратата и влязохме. Вътре беше претъпкано с хора. Помещението беше полутъмно и изпълнено с цигарен дим. Още щом ме видяха, всички утихнаха. Тръгнах напред. Те останаха по местата си. Само бавно се извърнаха с лице към мен. Стояха като заковани и ме гледаха. Заобикалях ги един по един. Никой не се отдръпна, за да ми направи път. Докато минавах, леко ме бутаха с рамене. Аз тях също. Висок съм метър и деветдесет и три и тежа сто и пет килограма. Като ме бутат, бутам и аз.

Така прекосих фоайето и влязох в бара. Там се случи същото. Шумът секна мигновено. Хората се обърнаха и ме загледаха. Запроправях си път с бутане. Не се чуваше нищо, освен тежко дишане, поскърцване на подметки по пода и глухо удряне на рамо в рамо. Погледът ми беше прикован в една точка на отсрещната стена. Отнякъде се появи младежът с брадата и тена и ми прегради пътя. В ръката си държеше халба бира. Продължих да се движа направо, той се наведе леко надясно, при което се сблъскахме и половината от бирата му се лисна на линолеума.

— Разля ми питието — каза той.

Спрях се. Погледнах надолу. После в очите му.

— Оближи си го.

Известно време стояхме и се гледахме. После го заобиколих и продължих пътя си. Усетих някакъв сърбеж по гърба си. Знаех, че стои и ме гледа. Само че нямах намерение да се обръщам. В никакъв случай. Освен ако отзад не се чуеше трошене на бутилка в ръба на маса.

Не се чу нищо подобно. Добрах се до отсрещната стена. Протегнах ръка и я пипнах, както плувец докосва басейна в края на всяка дължина. Обърнах се и тръгнах назад. Обратният път не беше по-различен. В помещението цареше мъртва тишина. Леко ускорих крачките. Заразблъсквах по-силно тълпата. Това произведе нужния ефект. Бях на средата на пътя между стената и фоайето, когато тези пред мен започнаха да се отдръпват леко встрани. Правеха ми път.