Лий Чайлд - Врагът

Усещането за свобода беше особено. Бях прекарал почти целия си живот в изпълнение на заповеди; армията ми казваше къде да отида и какво да правя през всяка минута от живота си. Сега се чувствах като ученик, избягал от училище. Оказа се, че извън казармата има свят. Един свят, който съществуваше, гонеше задачи, хаотичен и безразборен, и аз бях част от него, макар и за малко. Облегнах се и се загледах в света, нижещ се край прозорците като накъсана лента от ярки мигновени образи, подобни на слънчеви отблясъци по повърхността на река.

— Имаш ли бански, цял или от две части? — обадих се аз.

— Защо?

— Просто питам. Мислех си за плажа.

— Много е студено.

— През август няма да бъде.

— Мислиш ли, че още ще си тук през август?

— Не.

— Жалко — отвърна тя. — Няма да разбереш какъв е банският ми.

— Може да ми пратиш снимка.

— Докъде?

— Най-вероятно до Форт Левънуърт — казах аз. — До строго охраняваното крило.

— Сериозно те питам. Къде очакваш, че ще си?

— Нямам представа. До август има още осем месеца.

— Кое е най-хубавото място, където си служил?

Усмихнах се. Отговорих същото, както всеки път, когато ми задават този въпрос:

— Тук. Където съм в момента.

— Нищо, че Уилард ти духа във врата?

— Уилард не ме засяга. Той ще си иде много преди мен.

— А защо изобщо е тук?

Размърдах се на седалката.

— Брат ми смята, че подражават на корпорациите. Некадърници като Уилард не са обременени със статуквото.

— Значи пращат тук някакъв тип, обучен да съставя алгоритми за потребление на гориво, и за една седмица на главата му се стоварват двама убити военнослужещи. А той не иска да разследва нито единия, нито другия случай.

— Човекът не е с остаряло мислене — отвърнах. — Трябва да се върви напред. Да се гледа голямото.

Съмър се усмихна. Свърна в отклонението за Грийн Вали с голяма скорост, без да отделя крак от педала.

Полицейското управление на Грийн Вали се намираше на север, малко извън градчето. Сградата се оказа по-голяма, отколкото бях очаквал, но същото можеше да се каже и за самото градче. След красивия център, който вече бяхме виждали, на север се простираше зона от търговски и промишлени обекти, стигаща почти до Сперивил. Участъкът изглеждаше достатъчно голям за двайсет-трийсет полицаи. Самата сграда беше проектирана както повечето сгради върху евтина земя — ниска и разлята, с едноетажен централен корпус и две крила под прав ъгъл. Фасадите бяха от бетон, но оформени като каменна зидария. Отпред имаше ливада с кафеникава трева; от двете страни — паркинги. Знамето на пилона висеше безжизнено в неподвижния въздух. Целият комплекс изглеждаше някак излишно помпозен и същевременно поизбелял от силното слънце.

На десния паркинг намерихме празно място между две бели патрулни коли. Слязохме от шевролета и под ярките лъчи се запътихме към входа, влязохме и попитахме дежурния за детектив Кларк. Човекът се обади по вътрешния телефон и посочи към лявото крило на сградата. Минахме по един неугледен коридор и се озовахме в помещение с размери на баскетболно игрище. Това беше отделението на детективите. В преграденото с шперплатова стена преддверие бяха наредени четири стола за посетители, а до стъклената портална врата имаше секретарско бюро. Встрани зад вратата беше кабинетът на началника, а останалото помещение беше заето от три двойки черни бюра, долепени едно до друго, покрити с разхвърляни папки и телефони. Покрай стените бяха наредени метални шкафове. Прозорците бяха немити от години; щорите на повечето бяха увиснали и изпочупени.

Секретарското бюро беше празно. В помещението се виждаха само двама детективи, и двамата със спортни сака от туид, и двамата седнали с гръб към нас. Единият беше Кларк. Говореше по телефона. Издрънчах с резето на вратата. И двамата се обърнаха едновременно. Кларк ни погледна изненадано, после ни махна да влезем. Придърпахме по един стол и седнахме от двете страни на бюрото. Той продължаваше да говори по телефона. Седяхме и чакахме. За да убия времето, се поогледах. Кабинетът на началника беше със стъклени стени от кръста нагоре. Вътре имаше огромно бюро. Зад бюрото нямаше никого. Но върху плота ясно се виждаха две гипсови отливки, много прилични на онези, които бе направил нашият патоанатом. Не станах да ги разгледам отблизо. Стори ми се неучтиво.

Кларк приключи разговора. Затвори телефона и си отбеляза нещо върху голям жълт бележник. После изпусна шумно въздух и избута стола си назад, за да е с лице и към двама ни. Не каза нищо. Явно разбираше, че не сме дошли просто на гости. Но не се решаваше да ни запита направо дали имаме нещо за него. Не искаше да изглежда глупаво, ако отречем.