Лий Чайлд - Лош късмет и неприятности

Нямаш шанс, помисли си Ричър. Освен ако не можеш да правиш лицеви опори със сто и десет килограма върху гърба си.

Имаше мъже, които можеха да го направят. Ричър го беше виждал с очите си. Но не и Ламейсън. Беше силен, но не чак толкова. Напрегна се за известно време, после се отпусна.

Ричър премести пистолета в лявата си ръка и хвана Ламейсън за врата с дясната, като с щипци. Ламейсън имаше дебел врат, но пък и Ричър имаше големи ръце. Притисна палеца и върха на средния си пръст във вдлъбнатините зад ушите му и стисна с всичка сила. Артериите на Ламейсън се смачкаха, мозъкът му остана без приток на кислород и той спря да пищи, а краката му спряха да барабанят. Ричър продължи да го притиска още цяла минута, после го обърна и го изправи до седнало положение, сякаш беше пиян.

Хвана го за колана и за яката.

Избута го по задник по пода, с краката напред.

Докара го до прага на вратата и го задържа там, притиснал ръцете му зад гърба. Хеликоптерът бавно се въртеше. Двигателите виеха, а перката басово пулсираше. Ричър усещаше пулсациите в гърдите си като ударите на собственото си сърце. Минаха няколко минути, през които свежият въздух продължи да нахлува в кабината, така че Ламейсън се свести достатъчно, за да осъзнае, че седи на ръба на вратата, а краката му висят навън, все едно бе седнал на висока стена.

На хиляда и шестстотин метра над пустинята.

Ричър си беше измислил реч за случая. Беше започнал да я съставя още в закусвалнята „Денис“ на Сънсет Булевард, докато четеше доклада от аутопсията на Франц. През следващите дни я беше усъвършенствал. Речта беше изпълнена с подходящи фрази за лоялност, отмъщение и искрена тъга за четиримата му загинали приятели. Но когато се стигна до този момент, той не каза много. Нямаше смисъл. Ламейсън нямаше да чуе нито дума. Беше полудял от страх, а и беше прекалено шумно. Същинска какофония. В крайна сметка Ричър просто се наведе напред, доближи устни до ухото на Ламейсън и каза:

— Допусна сериозна грешка. Хвана се с хора, с които не трябваше. И сега ще си платиш.

След това хвана ръцете на Ламейсън зад гърба му и го бутна. Ламейсън се плъзна на сантиметър напред и се наведе, за да се опита да намести седалището си на прага на вратата. Ричър отново го бутна. Ламейсън се сви и опря колене в гърдите си. Гледаше право надолу в мрака. Хиляда и шестстотин метра. Дори с кола трябваше една минута, за да се измине това разстояние.

Ричър отново го бутна. Ламейсън отпусна раменете си, за да убие инерцията.

Ричър опря петата си в гърба му.

Сви крак в коляното.

Пусна ръцете на Ламейсън.

И бързо и плавно изпъна крака си.

Ламейсън прелетя над ръба и изчезна в нощта.

Нямаше писък. И да имаше, шумът от перката го удави. О’Донъл побутна пилота и той спря хеликоптера, после го завъртя обратно, така че вратата се затвори от само себе си. В кабината настъпи тишина. Диксън силно прегърна Ричър. О’Донъл се обади:

— Ама изчака до последния възможен момент, а?

— Чудех се дали да не ги оставя да те изхвърлят, преди да спася Карла. Трудно решение. Отне ми известно време.

— Къде е Нили?

— Надявам се, че работи. Ракетите напуснаха онзи портал в щата Колорадо преди осем часа. И не знаем къде отиват.

Пилотът не можеше да им направи нищо, без самият той да се самоубие, така че го оставиха сам в кабината. Но преди това провериха нивото на горивото в резервоара. Щеше да стигне за много по-малко от един час полет. В хеликоптера нямаше покритие на мобилните телефони. Ричър нареди на пилота да се сниши и да лети на юг, докато намери сигнал. Диксън и О’Донъл изправиха облегалките на задните седалки и седнаха. Не си сложиха предпазните колани. Сигурно им е омръзнало да стоят вързани, помисли си Ричър. Той легна по гръб на пода, с широко разперени ръце и крака, все едно искаше да си направи снимка в снега. Беше уморен и обезсърчен. Ламейсън вече го нямаше, но на негово място не се беше върнал никой.

— Къде бихте откарали шестстотин и петдесет ракети „земя-въздух“?

— В Близкия изток — отвърна Диксън. — Ще ги изпратя по море. Електрониката от Лос Анджелис, а самите ракети — от Сиатъл.

Ричър вдигна глава от пода.

— Ламейсън каза, че заминават за Кашмир.

— Повярва ли му?

— И да, и не. Мисля, че беше решил да повярва на тази лъжа, за да успокои собствената си съвест. Може да е бил всякакъв, но беше гражданин на САЩ. Не е искал да осъзнае каква е истината.

— А тя е?

— Тероризъм, тук в Щатите. Няма какво друго да бъде. Очевидно е. Войната в Кашмир се води между правителства. А правителствата си имат механизми за купуване на оръжия. Не тичат насам-натам с куфарчета, пълни с ценни книжа, кодове за достъп до банкови сметки и диаманти.