Лий Чайлд - Лош късмет и неприятности

Единият щеше да умре лесно, а другият — по трудния начин.

Зависи кой от тях щеше да отвори вратата.

Оказа се Ленъкс.

Той се обърна наполовина, хвана се за разкопчания предпазен колан на своята седалка и здраво го стисна с лявата си ръка. След това пристъпи настрани, протегна дясната си ръка и потърси дръжката от вътрешната страна. Хвана я, отвори вратата и я бутна навън. Вратата се отвори наполовина и в кабината шумно нахлу въздух. Пилотът седеше полуобърнат на своето място, като гледаше през рамо, и съвсем леко наклони машината, така че вратата да се отвори докрай от собствената си тежест. След това отново изравни хеликоптера и бавно го завъртя по часовниковата стрелка, така че движението, инерцията и налягането на въздуха да задържат вратата отворена.

Ленъкс се обърна назад. Едър, червендалест, набит, приклекнал като маймуна, стиснал здраво предпазния колан с лявата си ръка, размахал дясната за равновесие като човек, стъпил върху лед.

Ричър се приведе и с лявата си ръка намери лоста за освобождаване на седалката. Хвана го с палец и два пръста и завъртя. Облегалката се люшна напред. Той я притисна до хоризонтално положение с лявата си ръка и я задържа. Възглавниците отново изпъшкаха. Ричър вдигна глока в дясната си ръка, завъртя се в кръста и опря дясната си предмишница върху спуснатата облегалка. Затвори очи и си избра едно място на два сантиметра над пъпа на Ленъкс.

После натисна спусъка.

Изстрелът прозвуча приглушено сред всички останали звуци. Чу се, но не толкова силно, колкото ако беше произведен в някоя библиотека. Куршумът удари Ленъкс ниско в тялото. Ричър предположи, че веднага е изхвърчал от другата му страна. Нямаше друг възможен изход, когато стреляш с деветмилиметров пистолет от разстояние метър и двайсет. Точно затова стреля по Ленъкс, а не по Паркър. Ричър нямаше абсолютно никакъв страх от летене, но предпочиташе въздушното превозно средство, в което се намира, да остане непокътнато. Изстрелът в корема на Паркър можеше да попадне в хидравлична тръба или електрически кабел. А куршумът, който мина през Ленъкс, просто изхвърча навън през отворената врата, без да причини вреда.

Ленъкс остана неестествено приклекнал. Около дупката в ризата му разцъфна кървав ореол. На слабата оранжева светлина кръвта изглеждаше черна. Лявата му ръка изпусна предпазния колан и започна да маха във въздуха, сякаш търсеше да се улови за нещо друго. Той остана на мястото си, симетрично, на половин метър от прага на вратата. Зад него нямаше нищо друго, освен бездната. Лицето му бе застинало в ужас.

Ричър съвсем леко измести цевта на глока и отново стреля по него, този път в гръдната кост. Предполагаше, че при мъж на възрастта и с размерите на Ленъкс гръдната кост представлява доста калцирана плочка, дебела почти сантиметър. Куршумът със сигурност щеше да я пробие, но не и преди разтрошаването на костта да успее да предаде част от инерцията му в целта. Като удар с миниатюрен юмрук. Ефектът може би щеше да бъде достатъчен, за да отнесе човека съвсем леко назад, вместо просто да го свлече на пода, както щеше да стане с изстрел в главата. Човешкият врат беше прекалено фина система, за да предаде на изстрела в главата ефекта, който търсеше Ричър.

Но всъщност коленете предадоха Ленъкс, а не гръдната му кост. Изстрелът го наведе съвсем леко назад от вертикала — все едно се канеше да приклекне на пети. Но той беше едър и тежък, беше на четирийсет и една години и коленете му вече не бяха гъвкави. Сгънаха се на малко повече от деветдесет градуса, а после спряха. От внезапната пречка горната половина от тялото му се измести назад от центъра на тежестта си, задникът му се блъсна в прага на вратата и тежестта на раменете и главата му го преобърна назад и навън в нощта. Последното, което Ричър видя от него, бяха подметките на обувките му — все така раздалечени, размахани във ветровития мрак като някакъв безсмислен послепис.

Бяха минали доста по-малко от две секунди, откакто беше свалил облегалката на седалката, но за Ричър сякаш бяха изминали два живота. Може би животите на Франц и Ороско. Чувстваше се безкрайно подвижен и спокоен. Планираше ходовете си като в шахматна игра, осъзнаваше в най-малки подробности предимствата и недостатъците на ситуацията, заплахите и възможностите. Останалите в кабината почти не бяха реагирали. О’Донъл лежеше по очи и се опитваше да вдигне главата си достатъчно високо, за да се претърколи. Диксън се опитваше да се обърне по гръб. Пилотът седеше неподвижен, полуобърнат на мястото си. Паркър беше замръзнал в абсурдна поза на полуклек. Ламейсън зяпаше в празното пространство, където допреди малко беше Ленъкс, сякаш бе напълно неспособен да разбере случилото се.