Лий Чайлд - Лош късмет и неприятности

Вероятно ще стане, помисли си той.

Пак вдигна глава. Прозорците на кабината бяха замъглени от росата. Бяха тъмни, сиви и безизразни. Като изключени телевизионни екрани. Навън не се случваше нищо. Шумовете бяха приглушени. Очевидно мокетът и облицовката на стените изпълняваха и ролята на шумоизолация.

Ричър зачака.

Минаха пет минути.

После десет.

След това замъглените прозорци изведнъж се осветиха от ярки силуети и сенки. Колите се връщаха. Три двойки фарове, които подскачаха и завиваха. След като поиграха малко по прозорците на хеликоптера, светлините спряха и се укротиха. След това съвсем изгаснаха. Колите се бяха върнали на паркинга.

Ричър напрегна слух.

Но не чу нищо друго, освен бавни стъпки и тихи гласове. Звучаха възбудено, но не и въодушевено. Звучаха, сякаш бяха изгубили поредния рунд от мача.

Търсенето беше приключило.

Безуспешно.

Ричър продължи да чака.

Ричър чакаше и постепенно се схващаше от студа и неудобната поза. Представяше си какво става на четирийсет метра от него — трупът на Мони на вратата, празният куфар самсонайт в офиса, споровете, нервното суетене, паниката, объркването, осъзнаването на случилото се. Бузата му беше на броени сантиметри от гърба на седалката пред него. Кожената тапицерия беше толкова близо, че усещаше миризмата й. При обичайни обстоятелства щеше да е непоносимо напрегнат. Мразеше затворени пространства. Клаустрофобията беше най-близкото нещо до страх, което изпитваше. Но точно в момента имаше да мисли за други неща.

Той чакаше.

Минаха двайсет дълги минути.

След това отпред се отвори врата, хеликоптерът се наклони и отново се изравни, докато амортисьорите поемат тежестта. Някой се беше качил на борда. Вратата се затвори. Изскърца седалка. Чу се изщракването на предпазен колан. После шумът от натискане на копчета. От десетки дисплеи бликна бледа оранжева светлина, която внезапно очерта сенки по тавана. Помпата за горивото с тракане се завъртя. Ричър се наведе напред от кръста и помръдна глава, докато едното му око се изравни с процепа между седалките. Видя ръкава на коженото яке на пилота. Нищо друго. Останалото оставаше скрито зад обемистия стол. Ръката му подскачаше над бутоните и дисплеите на уредите, докато правеше предполетната проверка. Говореше си сам, тихичко, като рецитираше дългия списък от технически изисквания, сякаш беше молитва.

Ричър отпусна глава.

И чу невероятно силен шум.

Беше нещо средно между изстрел и експлозия от внезапно компресиран въздух. Шумът се повтори отново, отново и отново, все по-бързо и по-бързо. Беше стартерът, който завърташе перката на хеликоптера. Подът се разтърси. След това се включиха и двигателите, изтрака скоростна кутия, роторът улови енергията от двигателите и се успокои до мързеливото „уоп-уоп-уоп“ на въртенето на свободен ход. Подемната сила клатеше и въртеше целия летателен апарат на колесника, по малко във всички посоки, все едно танцуваше. Вътрешността се изпълни с оглушително бумтене. Над главата му се въртяха перките. Навън виеше ауспухът, от който бликаха изгорелите газове — с тънък пронизителен шум. Ричър притисна дулата на зигзауерите под краката си, така че да не подскачат и да не тракат по пода. Извади глока от джоба си и го задържа отстрани на тялото си.

Продължи да чака.

Минута по-късно със замах се отвори и задната врата. В хеликоптера нахлу вълна от още по-силен шум. Последва го острата миризма на керосин. А след керосина вътре се появи и Карла Диксън. Ричър помръдна главата си с един сантиметър и видя как я стовариха на пода на хеликоптера с главата напред, като чувал. Тя остана да лежи на хълбок, обърната на другата страна. Китките и глезените й бяха вързани с грубо въже от сезал. Ръцете й бяха зад гърба. Последния път, когато я беше виждал в хоризонтално положение, беше в леглото й в Лас Вегас.

След две минути натикаха в хеликоптера и О’Донъл, с краката напред. Той беше по-едър, тежеше повече и се приземи по-тежко. Беше вързан по същия начин както Диксън. Претърколи се по очи до нея — краката му бяха до главата й. Останаха да лежат един до друг като отсечени дървета.

След това машината отново подскочи, докато Ленъкс и Паркър се качваха на борда. Двамата затръшнаха вратите си и се отпуснаха на задните седалки. Тази пред Ричър се наклони назад от тежестта и го докосна по бузата. Той притисна глава още по-назад в ъгъла. Късо подстриганата му коса прошумоля по мокета.