Лий Чайлд - Лош късмет и неприятности

Нещо непредвидимо.

Телефоните звъннаха по шест пъти и спряха. Отново настъпи тишина.

— Какво щеше да направиш сега? — попита Ричър. — Ако беше на мястото на Ламейсън?

— Щях да кача хора в крайслерите, да включа фаровете и да организирам моторизиран патрул. Ще ни открият за по-малко от минута.

Ричър кимна. Паркингът беше голям за човек, който се движи пеша. Но щеше да изглежда малък за човек в кола.

И направо миниатюрен, ако колите бяха повече от една. В тъмното бяха в безопасност. Но при няколко чифта включени ксенонови фарове щяха да бъдат като златни рибки в аквариум. Представи си как колите подскачат по неравната настилка, как попада в лъчите на фаровете им, как тича наляво-надясно, закрива очите си с ръка, за да не го заслепят, как го преследва една кола и го пресреща друга.

Хвърли поглед към оградата.

— Точно така — каза Нили. — Оградата ни държи вътре, точно както ни държеше отвън. Сега сме като билярдни топки, а някой се кани да светне лампата и да вземе щеката.

— Какво ще направят, ако не ни открият?

— Как така няма да ни открият?

— Теоретично.

Нили сви рамене и отвърна:

— Ще предположат, че някак си сме успели да се измъкнем.

— И после?

— После ще се паникьосат.

— Как по-точно?

— Ще убият Карла и Дейв и ще се покрият.

Ричър кимна.

— И аз така си мисля.

После скочи на крака и се затича. Нили хукна след него.

Ричър тичаше право към хеликоптера. Беше на шейсет метра от него — голям, бял, светещ с мътната отразена светлина от града. Нили търпеливо подтичваше до него. Ричър не беше добър спринтьор. Беше бавен и тежък.

Освен това в джобовете му подскачаха всякакви неща. Всеки спортист от колежански отбор по лека атлетика щеше да измине шейсетте метра за шест или седем секунди. Нили можеше да се справи за осем. На Ричър му отне по-скоро петнайсет. Но в крайна сметка стигна до целта. Стигна точно в момента, в който вратата на основната сграда се отвори с трясък и навън се изсипаха хора и светлина. Ричър се спусна наляво, за да се скрие от тях зад хеликоптера. Нили се сви зад лакътя му. Трима души бързо и решително тръгнаха към паркинга. Паркър и Ленъкс. И Ламейсън. И тримата бързаха. За всеки метър, който изминаваха, Ричър и Нили отстъпваха на няколко сантиметра покрай хеликоптера, по посока на часовниковата стрелка, опрели върховете на пръстите си в корпуса му, за да го използват като щит. Машината беше студена и влажна от нощната роса — като кола, паркирана на улицата. Беше хлъзгава при допир. Миришеше на машинно масло и керосин.

На трийсет метра от тях двигателите на трите крайслера зареваха. Три двигателя с по 8 V-образни цилиндъра, които изведнъж изпълниха тишината с шума си. Три скоростни кутии, които превключиха от нулева на първа. Три чифта фарове, които изведнъж светнаха. В тъмното бяха невероятно ярки. А после стана още по-зле. Защото колите една по една включиха на дълги светлини. Раздвижиха се и пред тях заподскачаха високи стълбове от ослепителна светлина. Ричър и Нили се плъзнаха покрай дългия остър нос на хеликоптера и се притиснаха към другата му страна. Колите се пръснаха, набраха скорост и потеглиха в произволни посоки.

За десет секунди откриха и четирите трупа.

Намалиха и спряха на две места, на петдесет метра едно от друго. Едната на мястото, където беше стояла Нили, а другите две на мястото на Ричър. Фаровете им застинаха неподвижно и хвърлиха дълги гротескни сенки зад четирите проснати тела. Три човешки фигури се затичаха в далечината, като проблясваха невероятно ярко и после напълно изчезваха в тъмното, докато преминаваха през светлината на фаровете.

— Не можем да останем тук — каза Нили. — Ще се върнат и ще ни осветят, все едно сме на сцена.

— Колко време имаме?

— Ще проверят оградата доста подробно. Значи може би около четири минути.

— Започни да броиш — нареди Ричър.

После се отблъсна от хеликоптера и се затича към основната сграда. Четирийсет метра, за десет секунди. Вратата беше оставена открехната. Лампите светеха. Ричър спря за миг. После влезе направо, много тихо, с ръка на пистолета в джоба си. Не видя никой вътре. Мястото сякаш беше пусто. Отдясно имаше малки офиси със стъклени стени, а отляво — голямо, открито работно пространство зад предпазно стъкло, което се издигаше до тавана. В откритото пространство имаше дълги лабораторни маси, ярки светлини, многобройни тръби към тавана, които отвеждаха праха, и метална настилка на пода, подобна на шкурка, която отвеждаше статичното електричество. Плъзгащата врата в предпазното стъкло беше отворена. Въздухът, който излизаше от залата, миришеше на топли силиконови платки. Като чисто нов телевизор.