Джеймс Паттерсон: Лош късмет

Когато сервитьорът в кремаво вечерно сако се извърна с гръб към тях, Стивън Хопкинс се наведе през сепарето и целуна жена си. Каролайн Хопкинс затвори очи, усещайки вкуса на изстуденото шампанско, което съпругът й току-що бе отпил. Почувства как пръстите на Стивън придърпват една от тънките копринени презрамки на роклята й „Шанел“.

— Ако не си забелязал, те едва се крепят — закачливо въздъхна тя. — Продължавай в същия дух и гардеробът ми сериозно ще пострада. Как е червилото ми?

— Много е вкусно… — Стивън я озари с усмивката си на кинозвезда. Сетне докосна бедрото й.

— Вече си над петдесет — отбеляза Каролайн, — а не на петнадесет.

„Сигурно е незаконно да се забавляваш със съпруга си“, помисли си тя и игриво отмести ръката му. Не можеше да повярва, че превърналата се в традиция коледна вечер в Ню Йорк с всяка изминала година ставаше все по-хубава…

Вечерята тук, в ресторант „Л’Арен“ — най-елегантния, най-съблазнителния френски ресторант в Ню Йорк — винаги беше последвана от разходка с кабриолет в Сентръл Парк и завършваше в президентския апартамент на „При Пиер“ 1 1 Изискан хотел в Манхатън, Горен Ийст Сайд, между Пето авеню и Мадисън авеню, точно срещу езерото в Сентръл Парк. — Б.пр. . Това бе взаимният им коледен подарък за последните четири години. И всеки път срещата им бе по-романтична от предишната, все по-вълнуваща и приятна.

Изведнъж, сякаш по поръчка, отвън пред прозорците на ресторанта с меден обков започна да се сипе пухкав сняг. Едри сребристи снежинки се въртяха вихрено около блестящите старомодни лампи по Мадисън авеню.

— Ако тази Коледа можеше да сбъдне всяко твое желание, какво щеше да е първото? — внезапно попита Каролайн.

Стивън надигна своята чаша с позлатен ръб, пълна с френското шампанско „Лорен-Перис Гран Сиекл Бру“, и замислено отрони:

— Бих искал…

За миг сякаш се опита да обърне всичко на шега, ала по лицето му изненадващо пробягна сянка на тъга. Той се взря в дългата тънка чаша с шампанско.

— Бих искал това да е горещ шоколад.

Каролайн усети как главата й се замайва от нахлулите спомени. И леко въздъхна.

Преди много години със Стивън бяха тъжни и изпълнени с носталгия първокурсници в Харвардския университет. Никой от двамата стипендианти нямаше достатъчно пари, за да се прибере при семейството си за Коледа. Една сутрин те се оказаха единствените студенти, дошли за закуска в подобната на пещера столова „Аненберг Хол“.

— Само за да се постопля — обясни й тогава Стивън, докато се настаняваше на масата й.

Не след дълго стана ясно, че и двамата възнамеряват да се посветят на изучаването на политическите дисциплини. Откриха също, че мненията им съвпадат по удивително много въпроси, свързани с образованието им. Като излязоха навън, пред фасадата от червени тухли на „Холис Хол“, Каролайн импулсивно се отпусна в снега и направи снежен човек. Стивън й помогна да се изправи и лицата им почти се докоснаха. Тя отпи припряно от горещия шоколад, който бе задигнала от трапезарията, за да не целуне момчето, с което току-що се бе запознала. И което вече ужасно я бе заинтригувало…

Каролайн все още виждаше Стивън такъв, какъвто бе тогава — млад и усмихнат, огрян от ослепителната слънчева светлина в ярката зимна утрин. Онзи мил младеж, застанал пред нея в двора на Харвардския университет, който дори не подозираше, че един ден ще се ожени за нея. И че ще я дари с красива дъщеря. А накрая ще стане президент на Съединените щати.

Въпросът, който й бе задал преди тридесет години, докато тя държеше пред устните си чашата с горещо какао, сега отново отекна в ушите й — звънко като докосване на кристал до сребърен прибор:

— И твоят шоколад ли има вкус на шампанско?

„Горещ шоколад с вкус на шампанско — замисли се Каролайн, като вдигна високата и тънка чаша, пълна с искрящи мехурчета. — А сега шампанско с вкус на горещ шоколад“. След две и половина десетилетия брачен живот кръгът се бе затворил.

Тя се замисли за общите им щастливи дни, докато се наслаждаваше на прекрасния миг. Ала изведнъж някакъв непознат глас я изтръгна от унеса й: