Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Дайте ми една червена перука и аз с моите метър и осемдесет и осем тутакси ще се превъплътя в ролята на г-жа Фризъл 4 4 Учителката в този сериал и в поредицата от детски книжки, послужила като основа на сценария. — Б.пр. , още повече че и тя като мен тежи деветдесет килограма. Определено не приличам на това, което всъщност съм — старши детектив от отдел „Убийства“ към нюйоркската полиция. Експерт съм по справяне с тежки престъпления и водене на преговори, готов да помогна, на когото и да е.

— Момчета и момичета, знаете ли песента „В полунощ ще се изясни“? — продължи да настоява жената, която се бе лепнала за нас. Тъкмо се канех да изясня заблудата й с някоя по-остра реплика, когато Брайън, моят най-голям син, забеляза колко съм ядосан и побърза да се намеси:

— О, не, мадам. Съжалявам. Не я знаем. Обаче знаем „Джингъл белс“.

През целия път до омразния пети етаж моите деца въодушевено пееха „Джингъл белс“, а когато излизахме от асансьора, видях сълзи на щастие в очите на жената. „Тя също не е тук за удоволствие“ — осъзнах аз, а моят син заглади неловката ситуация по-добре, отколкото би го сторил някой опитен дипломат от Обединените нации. И със сигурност много по-добре от самия мен.

Искаше ми се да го целуна по челото, но отлично знаех, че единадесетгодишните момчета биха убили човек и за по-незначителна ласка, затова само го тупнах мъжки по гърба. След което завихме по следващия бял коридор, тънещ в мълчание.

Криси, обвила ръка около талията на Шона — „моята най-добра приятелка“, както тя я наричаше, — поде втория куплет от „Рудолф, еленът с червения нос“, докато ние преминавахме покрай стаята на сестрите. Най-малките от момичетата, накипрени с най-хубавите си роклички и коси, вързани на опашки, благодарение на сръчността на по-големите им сестри Джулиана и Джейн, спокойно можеха да бъдат взети за статуетки от популярните детски порцеланови фигурки за подаръци.

Децата ми са страхотни. Всъщност направо невероятни. Като всички останали напоследък се справяха с толкова много неща, че понякога просто не беше за вярване.

Предполагам, че тъкмо това ме вбесяваше.

В края на втория коридор, по който завихме, призрачно слаба жена в рокля на цветя, дето надали тежеше повече от четиридесет и пет килограма, с шапка с емблемата на „Янките“ върху напълно остриганата си коса, седеше в инвалидна количка до отворената врата на болнична стая 513.

— Мамо! — развикаха се децата и двадесет крака изведнъж затрополяха като буря сред тишината в болничния коридор.

Едва ли бе останало много от жена ми, че да я обгърнат двадесет ръце, но децата някак си се бяха справили. Когато се присъединих, ръцете станаха двадесет и две. Моята жена беше на морфин, кодеин и перкосет, но единственият път, когато болките изведнъж я напускаха, беше в мига, щом към нея се притискаха малките й рожби.

— Майкъл — прошепна ми Мейв. — Благодаря ти. Благодаря ти. Толкова са прекрасни!

— Както и ти — прошепнах й в отговор аз. — Не си станала сама от леглото, нали?

Всеки ден, когато идвахме да я видим, тя се преобличаше специално за нас, скриваше интравенозната система, а на лицето й разцъфтяваше приветлива усмивка.

— Ако не искаше да имаш суетна жена, господин Бенет — промълви тя, докато се бореше с умората в по-мътнелите си очи, — трябваше да се ожениш за някоя друга.

Мейв се оплака от болки в стомаха на сутринта, след като посрещнахме миналата Нова година. Отначало си помислихме, че се дължи на някакво храносмилателно смущение, но след като то не отмина в продължение на две седмици, личният й лекар поиска да се направи лапароскопия — просто така, за всеки случай. Откриха подутини в двата й яйчника, а резултатът от биопсията се оказа възможно най-лошият. Злокачествен тумор. След още една седмица й взеха още една биопсия от лимфните възли в матката. Този път новините бяха още по-лоши. Ракът се разпространяваше и нищо не можеше да го спре.

— Нека ти помогна поне този път, Мейв — прошепнах й, докато тя се опитваше да се надигне от инвалидната количка.

— Да не искаш да пострадаш? — изгледа ме кръвнишки тя. — Ти, господин Корав детектив!

Мейв се бореше за живота и достойнството си. Тя приемаше рака по същия начин, както и Джейк ла Мота 5 5 Легендарен световен шампион по бокс, р. 1921 г., известен с яростната си съпротива срещу шампиона Шугър Рей Робинсън, макар да е бил победен в изключително кървавия 13-рундов мач през 1951 г. — Б.пр. — със същата епична ярост, изглеждаща направо невероятна.