Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— Да си похапваме хотдог пред телевизора — ухили се Трент. — Много обичам и едното, и другото. Ама най-вече и двете заедно.

Всички ние се разсмяхме.

— И аз ви обичам — завърши словото си Мейв. Видях как клепачите й започнаха да се притварят. — Вие ме карате да се чувствам горда. Също и ти, Майкъл, моят смел детектив.

Мейв очакваше смъртта си с достойнство, на каквото не подозирах, че човек е способен. И се гордееше с нас? С мен? Сякаш по гръбнака ми плисна леденостудена вода. Идеше ми да ревна, да стоваря юмрука си върху нещо — върху прозореца, върху телевизора, върху мръсносивото небе. Вместо това само пристъпих напред сред тълпата деца, махнах шапката на жена ми и нежно я целунах по челото.

— Добре, деца. Мама се нуждае от почивка — рекох аз, като се стараех с всички сили гласът ми да не издаде каква мъка разкъсваше сърцето ми. — Време е да тръгваме. Хайде, цялата трупа трябва да напусне!

Към четири без четвърт Чистника се появи на Пето авеню, изкачи каменните стъпала и влезе в катедралата „Сейнт Патрик“.

Изсумтя презрително, докато оглеждаше насъбралите се богомолци, коленичили за мълчалива молитва. „Несъмнено — каза си той — Голямото момче там горе трябва да е доста впечатлено от тази проява на смиреност в самия център на тия Содом и Гомор на съвременния свят“.

Първото място на пейката до най-близката изповедалня покрай южната страна на катедралата вече бе заето от възрастна жена. „Какви ли грехове може да си изповяда тя — зачуди се той, като се настани до нея. — Прости ми, отче, че купих по-евтини шоколадчета, за да ги настържа в сладкишите за внуците си“.

След минута отвътре се показа свещеникът — около четиридесетгодишен, с грижливо подстригана коса. Свещеникът Патрик Маккей не успя да прикрие изненадата си, като зърна ледената усмивка върху лицето на Чистника.

На сбръчканата старица й бе нужно повече време да се надигне от скамейката, отколкото да изповяда прегрешенията си. Чистника едва не я събори, докато се вмъкваше след нея през вратата на изповедалнята.

— Слушам те, синко — подкани го свещеникът зад дървената решетка.

— На североизточния ъгъл на Четиридесет и първа и „Мадисън“ — заговори Чистника. — Точно след двадесет минути, отче. Бъди там, иначе ще има неприятни последици.

Но свещеникът Патрик Маккей се появи там след повече от половин час. Отвори вратата на очакващия го микробус. Чистника седеше зад волана. Маккей се настани на празната седалка до него. Беше съблякъл свещеническите одежди и сега бе облечен със светлосиньо скиорско яке и джинси. Измъкна изпод якето си картонена тръба.

— Значи си ги взел! — възкликна Чистника. — Добра работа свърши, отче! Добър помощник си ти.

Свещеникът кимна и се извърна назад към катедралата.

— Да тръгваме — подкани го той.

След десетина минути спряха на празния паркинг край едно изоставено летище за хеликоптери. През предното стъкло Ийст Ривър изглеждаше като кален поток, проточил се далеч пред тях. Чистника преглътна поредната си шега, докато издърпваше капака на тръбата за чертежи, донесена от свещеника. „Направо можеш да усетиш върху езика си вкуса на хлорираната вода, изпълваща въздуха наоколо“, помисли си Чистника.

Сгънатите вътре на руло чертежи бяха стари и накъсани, пожълтели по краищата като пергамент. Той плъзна пръст и го спря в средата на втория чертеж.

Ето, това беше! Значи не бе слух, а истина.

И вече беше в ръцете му.

Последният детайл от мозайката.

— Нали никой не знае, че си ги взел? — попита Чистника.

— Никой — потвърди Маккей и леко се подсмихна. — Параноята на църквата понякога е смайваща, нали? Институцията, за която работя, е истинска загадка.

Неспособен да откъсне очи от архитектурните планове, Чистника зацъка с език. Но накрая измъкна изпод седалката си своя „Колт Удсман“, двадесет и втори калибър. Благодарение на заглушителя му изстрелът не вдигна много шум наоколо, но отекна като граната в главата на свещеник Патрик Маккей. „Отивай направо в Ада!“, пожела му Чистника.

Сетне надзърна в огледалото за обратно виждане и ужасено отдръпна главата си. Челото му над дясното око бе осеяно с кървави пръски. Успокои се и задиша нормално чак след като старателно почисти отвратителните петна с влажна хартиена кърпичка, а после дезинфекцира допълнително лицето си със спирта от малкото шишенце, което държеше в жабката на микробуса.

Чистника си подсвиркваше тихичко, докато нагъваше чертежите, за да ги прибере обратно в картонената тръба.