Джеймс Паттерсон - Лош късмет

„Откъде се е вземала цялата тази енергия в нея — зачудих се аз. — И как е съумявала да намери време за всичко?“

Първият отговор, който ми хрумна, бе: „Защото моята жена е изключителна личност“.

И не бях единственият, споделящ това мнение. Всъщност не познавам човек, който да не обожава моята Мейв.

След като осиновихме Джулия, Мейв напусна работата си в болницата, за да има повече време за нея. След това започна нова работа — грижеше се за един старец, живеещ на Уест Енд авеню — г-н Кеслер, деветдесет и пет годишен, потомък на много богата фамилия, притежавала някога железопътни линии. Вечно беше сърдит и разгневен на модерния свят и нищо в него не му харесваше. Но седмица след седмица Мейв го успокояваше все повече благодарение на любезността си и състраданието си. В слънчевите дни редовно го извеждаше на разходка с инвалидната количка до парка Ривърсайд, за да го накара да си припомни, че е жив, дори и самият той да не желаеше това.

Накрая той стана съвсем различна личност, забрави за горчивината си и дори се сдобри с дъщеря си, от която преди много години се бе отчуждил.

След като старецът умря, се оказа, че е завещал апартамента си на Мейв — същия, в който сега живееше нашето семейство.

Но вместо да го натъпче с антики и персийски килими, както го правеха нашите съседи, Мейв напълни къщата ни с деца. Осиновихме Брайън четири месеца след нанасянето ни в апартамента. След още шест месеца се появи и Джулия. А после и още, и още…

Зная, че светица звучи изтъркано, но докато седях сам в стаята, припомняйки си всичко, сторено от жена ми, това бе единствената дума, която изскочи в съзнанието ми.

„Живот на светица“, помислих с горчивина.

Извървяла целия път към мъченичеството.

Сърцето ми буквално подскочи, когато се звънна на външната врата.

„Светът напомня за себе си“ — помислих си, когато звънецът отново огласи тишината.

Представих си как някой заблуден гост на съседите ни, семейство Ъндърхилс, пак е сбъркал вратата. Сигурно беше от онези техни посетители на честите им коктейлни сбирки. И тогава последва трето позвъняване.

Най-после се надигнах, изпълнен с раздразнение.

„Голяма грешка, страннико — мина ми през ума, когато дръпнах рязко дръжката на вратата. — Току-що пробуди Гринч“ 7 7 Герой от детската книжка „Как Гринч открадна Коледата“ (1957) и от популярен телевизионен сериал. Символ на нацупен и вечно недоволен човек. — Б.пр. .

Съдейки по омачканите й джинси и прашното й сако от тъмносин вълнен плат, реших, че младата руса жена, изправена на прага ми, едва ли се е запътила към някое коктейлно парти в Манхатън.

Но като видях и изпоцапаната й раница, преметната през рамото й, както и платнената торба, която стискаше в премръзналите си ръце без ръкавици, ми стана ясно, че все пак се е запътила нанякъде.

— Господин Бенет? — попита тя, като отпусна платнената си торба и ми протегна малката си, изящна ръка. — Господин Майкъл Бенет?

Ирландският й акцент бе толкова топъл, колкото ръката й — студена.

— Това съм аз, Мери Катрин — рече непознатата. — Пристигнах.

Заради акцента й заподозрях, че навярно е роднина на жена ми. Опитах се да си спомня физиономията на Мери Катрин сред малкото присъствали роднини от страна на Мейв на сватбата ни. Ала успях да се сетя само за един възрастен прачичо, няколко далечни братовчедки и трима заклети ергени на средна възраст. Какво, по дяволите, можеше да означава всичко това?

— Пристигнахте? — предпазливо повторих.

— Аз съм au pair 8 8 Млад човек (мъж или жена), пристигащ в чужда страна, за да учи езика на разменни начала. Извършва домакински услуги срещу храна, квартира и скромно доплащане. От френски au pair (о пер), букв.: по двойки или взаимна услуга. — Б.пр. . Нона ми каза, че е говорила с вас.

Au pair? Нона? Изведнъж ми просветна, че Нона е името на майката на Мейв. Жена ми винаги говореше крайно неясно за миналото си, прекарано в ирландския град Донегал. Имах чувството, че роднините й са малко ексцентрични.

— Съжалявам, Мери, но… Ами, вижте, аз просто не схващам за какво точно ми говорите.

Мери Катрин отвори уста, за да каже нещо, ала млъкна. Като се навеждаше да вдигне платнената си торба, лицето й, изваяно като на порцеланова статуетка, се обля в гъста червенина.

— Съжалявам, че ви изгубих времето, сър — избъбри смутено тя и само кимна, без да успее да прикрие огорчението си. — Сигурно съм допуснала някаква грешка. Извинете.