Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Щом се приближи към вратата на асансьора, платнената й торба се изплъзна от ръката й. Излязох в коридора да я изпратя, едва заобикаляйки купчината пликове, разпилени по пода. Беше се натрупала доста поща и услужливите ми съседи семейство Ъндърхилс ги бяха захвърлили под масичката в нишата, която деляхме. Личеше си, че се бе оказала излишна в колекцията им от старинни дървени мебели.

Зърнах в средата на купчината един малък плик, явно преседял на пода доста време.

— Почакайте за секунда! — извиках.

Разкъсах плика. Писмото вътре бе изписано с дребен и труден за разчитане почерк, но все пак успях да разпозная обръщението Скъпи Майкъл , споменатото на два пъти име Мери Катрин , а накрая: Нека Бог да те закриля в този труден за теб момент. С любов, Нона.

Ала все още нямах представа какво, по дяволите, означаваше всичко това.

До този момент дори не бях стопроцентово сигурен дали тъща ми все още е жива. Но бях сигурен поне в едно — вече бе прекалено късно и аз бях толкова уморен, че нямах сили да мисля.

— Значи вие сте Мери Катрин, пристигнала тук au pair ? — промърморих към момичето точно когато вратата на асансьора се отвори.

Искра на надежда проблесна в яркосините й очи. Но къде, за бога, щях да я настаня? Нашата странноприемница вече беше пренаселена чак до тавана. Ала изведнъж си спомних, че на таванския етаж има стая за прислужница. Вървеше заедно с апартамента, а сега я ползвахме като килер.

— Влезте — поканих я. Грабнах платнената й торба от ръката й и я въведох в асансьора. — Ще ви покажа къде да се настаните.

Необходими ми бяха двадесетина минути, за да очистя от таванската стая всичките струпани ненужни вещи, най-вече детски играчки, като куклата Барби на Криси и детското колело на Шона. Имаше и някакви стари седалки за колата.

Слязох за малко в апартамента, за да се върна горе с някакви хартии за застилане на пода. Заварих Мери Катрин да полага матрака върху леглото със стоманената рамка. Дори бе успяла спретнато да подреди нещата си в чекмеджетата на скрина, който на времето използвахме и като тоалетна масичка.

Изгледах я за миг. Вероятно още нямаше тридесет години. Не беше много висока, но ми се стори преливаща от енергия и сърдечност. „Явно не й липсва кураж“, замислих се аз, имайки предвид за каква работа кандидатстваше.

— Нона май не е успяла да ви обясни колко голямо е моето семейство, нали?

— Цяла люпилня — отвърна ми Мери Катрин. — Май че тъкмо този израз използва тя.

— А колко деца, според вас, се побират в една люпилня?

Мери Катрин се подвоуми за миг и подпита:

— Пет ли?

Поклатих глава и само вдигнах палеца си нагоре.

— Седем?

Съзрях тръпката на паника, пробягнала по лицето й, когато повторих знака си да вдигне бройката.

— Да не би да са десет? — едва не простена тя.

Усмихнах се, ала побързах да я успокоя:

— Но, слава богу, всичките са научени сами да се оправят в тоалетната. И са чудесни хлапета. Ала няма да ви се разсърдя, ако решите още утре или през следващата седмица да посмете по обратния път.

— Десет? — отново повтори Мери Катрин, сякаш не смееше да повярва.

— Пише се с единица и с една нула отзад — обясних й с усмивка. — О, да не забравя още, че ако ще работите за нас, наричайте ме просто Майк. Или Идиота, ако предпочитате. Но, моля ви, не се обръщайте повече към мен като към господин Бенет.

— Добре, Майк — съгласи се Мери Катрин.

Преди да я оставя сама в таванската стая, забелязах, че по лицето й още бе изписано дълбоко объркване.

— Десет — тихичко повторих аз, но по-скоро на себе си.

Великолепната десетка.

Слязох на долния етаж, но след като се сврях сред студените чаршафи на леглото, дълго не можах да мигна. Спомних си, че за утре бе насрочено погребението на Каролайн Хопкинс — още едно твърде тъжно събитие, за да си мисли за него човек посред нощ.

Лежах в мрака, заслушан във воя на зимния вятър, фучащ около ъгъла на нашата сграда. Някъде, може би по „Бродуей“, се разнесе далечният вой от алармата на паркирана кола, като премина през всичките непоносими фази на своята електронна агония. След което започна целия си репертоар отначало.

В продължение на почти цял час упорито отказвах да се самосъжалявам. Нали не бях сред онези несретници, чиито тела отказваха да им служат. Нито пък бях посветил живота си през последните тридесет и осем години на другите, а сега, като награда за всичко това, нямаше да доживея до тридесет и девет.