Джеймс Паттерсон - Лош късмет

После заплаках. Започнах бавно, болезнено, сякаш се чуваха първите пропуквания на леда, когато прекосяваш някое заледено езеро. След минута желязната ми воля рухна и вече бях напълно сломен.

Отначало не приех много радушно идеята на жена ми за осиновяването. След като открихме, че не можем да имаме деца, бях готов на всичко, което Мейв би поискала от мен. Толкова много я обичах, че исках само да я направя щастлива. Но след като осиновихме и Джейн, бях донякъде разколебан дали да продължаваме. Лесно ли е да се отгледат три хлапета в Ню Йорк? Скъпо беше дори самото поддържане на апартамента, пък и не разполагах с много пари.

Мейв обаче успя да ме убеди, че имаме достатъчно място за още едно дете както в дома, така и в сърцата си. И тъй, след Фиона и Бриджет на мен не ми оставаше нищо друго, освен учудено да надигам вежди всеки път, когато Мейв ми споменаваше за поредния случай, при който трябваше да се подпомогне някое нуждаещо се дете. Тогава тя само добавяше:

— Какво са още няколко килограма за един слон?

„Но как може един слон да живее без сърце?“ — мислех си аз, докато сълзите се стичаха по страните ми.

Нямаше как да се справя с всичко това. По-големите ни деца постепенно ставаха тийнейджъри, а по-малките… Мили боже, как ще се грижа занапред, съвсем сам, за всички тях, как ще направлявам живота им, бъдещето им? Как ще ги направя щастливи?

Тогава чух как вратата изскърца и се открехна.

— Пийп-пийп — изрече едно тънко гласче.

Беше Криси. Всяка сутрин тя идваше в нашата стая с изпразнената си купичка за овесена каша, като се преструваше, че е някое малко животинче, което трябва да бъде нахранено. Котенце, кутре или пингвинче, а един път ни разигра още по-невероятна сценка, имитирайки, че е малкото на някакъв броненосец.

Присламчи се откъм края на леглото ми.

— Пийп-пийп не може да заспи — призна ми тя.

Явно този път беше малко птиченце.

Побързах да изтрия сълзите си от възглавницата.

— И голямото пийп-пийп не може — отвърнах.

Тя не спеше в нашето легло, откакто стана на две годинки, затова би трябвало да я върна обратно, но вместо това дръпнах моите завивки.

— Хайде, пийп-пийп, скачай в гнездото! Бързо! — подканих я аз.

И докато Криси се сгушваше край мен, осъзнах колко дълбоко се заблуждавах. Както винаги. Защото моите деца не бяха бреме, а единственото, което ме крепеше.

След минути Криси вече спеше дълбоко. Като отместих тънките й колене, впити в нозете ми, вече в просъница си казах, че може би някои не биха нарекли това щастие. Ала за пръв път от много седмици насам започнах да виждам светлина в тунела.

Какъв интересен, пълен със събития ден се очертаваше. Дори може да се каже исторически.

Сребристият утринен звън на камбаните на „Сейнт Патрик“ още отекваше в мразовития въздух, надвиснал над Пето авеню, когато Чистника пристигна пред масивните порти на катедралата. Изтръска мокрото си палто и поклати глава, докато огледа тълпата от ненормалници, дето вече се бяха подредили на тротоара, зад полицейските барикади, на опашка по четирима в редица.

До началото на опелото на Каролайн Хопкинс оставаха още четиридесет минути, но навалицата вече бе толкова тъста, че купчините от донесените цветя бяха отрупали пода на църквата, извисена между две съседни пресечки на авенюто. Никой не отричаше, че Каролайн бе извънредно популярна Първа дама, но по-важен за тези глупаци бе фактът, че тя бе родена и отрасла в Ню Йорк. Тя беше една от тях. Да бе, как ли не! Както и кметът на Ню Йорк беше един от тях.

Чистника се зареди с още една доза кофеин, докато продължаваше да оглежда сцената. На върха на стъпалата пред фасадата на катедралата „Сейнт Патрик“ зърна един червендалест гайдар от оркестъра на нюйоркските пожарникари. Той загръщаше карираната пола около белите си бедра в напразен опит да се предпази от пронизващия вятър.

В преддверието, веднага след разтворените бронзови врати, високи колкото триетажна къща, сержант от морската пехота проверяваше почетния караул, съставен от гвардейци от сухопътните сили, флотата, военновъздушните сили и морската пехота. Чистника опъна краищата на безупречно чистата си синя куртка и изтупа въображаема прашинка от рамото си.

И тогава лимузините започнаха да пристигат.

Пръв се появи Андрю Търман, кметът на Ню Йорк, което бе напълно логично според Чистника. Търман винаги бе претендирал, че е сред най-близките приятели на семейство Хопкинс.