Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Носачите на националното знаме изчакаха да заглъхне докрай ехото от тътена на реактивните двигатели сред каньона от стомана и стъкло, каквото всъщност представляваше Пето авеню. След това с бавна, тържествена стъпка внесоха в катедралата ковчега на Каролайн Хопкинс.

Острият и писклив звук на гайдата се разнесе чак когато бившият президент прекоси прага на главния вход на катедралата „Сейнт Патрик“. Сякаш целият град бе притихнал в благоговейно мълчание, преди да прозвучат първите акорди на познатата на всички мелодия от „Небесната милост“ 9 9 Ритуален химн, написан от Джон Нютън през 1760 г. — Б.пр. .

Кати Калвин, опитната репортерка от „Ню Йорк Таймс“, огледа тълпата и тогава осъзна, че най-после бе напипала вълнуваща тема, за която обаче никога нямаше да напише нито ред. Хората смъкнаха шапките си, притиснаха ръце към гърдите си и запяха химна. Навсякъде, додето стигаше погледът, тези претръпнали от всичко, коравосърдечни нюйоркчани плачеха открито, без да прикриват сълзите си.

Ала това не беше най-разтърсващият шок за една толкова видяла и препатила репортерка като Кати Калвин.

Не, много по-силна бе изненадата, когато тя самата опипа с ръка страната си и осъзна, че също плачеше.

„Как да не се насълзи човек“ — помисли си Чистника, докато се взираше през бинокъла си от въртящия се стол в задната част на паркирания черен микробус.

„По дяволите, нещата се подреждат идеално“, ухили се той и потри длани.

Усети сълзи на радост.

Микробусът бе паркиран край Петдесет и първа улица и Пето авеню — точно на най-живописния ъгъл на масивната катедрала. От един час наблюдаваше през затъмнения прозорец неспирния парад на пристигащите знаменитости.

„Едно е да предвидиш нещо, ала съвсем друго е да наблюдаваш как се сбъдват всичките ти прогнози“ — каза си Чистника, когато църковните двери се притвориха зад президента Хопкинс и антуража от най-приближените му блюдолизци.

Смъкна бинокъла, за да откъсне малко от хартиените кърпички в пластмасовата кутия, притисната между краката му. Почервенелите му от студа ръце изтръпнаха, докато търсеше пипнешком рулото. Обикновено не забравяше да използва при подобни случаи лосион за ръце „Джергенс“, за да измива дланите си, но се оказа, че в бързината е забравил да го вземе.

„Е, дано това е единственото, което съм пропуснал днес“, въздъхна той и се усмихна. След това пусна в нозете си използваната хартиена кърпичка и отново надигна бинокъла „Щайнер 15-80“.

Огледа внимателно периметъра на просторното каре, върху което се издигаше катедралата, като приковаваше за проверка мощните окуляри върху всеки от постовете на охраната.

Пред фасадата на катедралата се виждаше редицата от агентите към службата със специално предназначение към полицията на Манхатън, а зад опънатата лента напираха репортерите. Страничните улици бяха блокирани на всеки ъгъл от екипите за бързо реагиране.

Отдалеч командосите изглеждаха застрашително с ниско нахлупените на главите си бейзболни шапки и автоматичните пистолети „Колт“, затъкнати в кръстосаните през гърдите им колани, но в ръцете си държаха цигари и чаши с кафе. Вместо да бъдат пределно бдителни, те само си бъбреха, скупчени на малки групички, като всеки се опитваше да направи впечатление на останалите с лъжите си за подвизите си през часовете на извънредните си дежурства.

Крайно учуден, Чистника си зададе въпроса: „Наистина ли са толкова глупави?“ И веднага сам си отговори: „Да, наистина“.

Мобилният му телефон иззвъня, когато гайдарят засвири тъжната мелодия. Чистника свали бинокъла си и вдигна телефона.

Възбудата от това, което предстоеше да се случи, караше всеки нерв в тялото му да трепти.

— Всичко е чисто, Джак — рече Чистника. — Време е да започваш. Накарай ни да се гордеем с теб.

След като приключи разговора, мъжът, изправен сред нефа на катедралата „Джак“, нервно натисна малката антена на мобилния телефон. После за пореден път огледа дузините агенти на специалните служби, частните охранители и полицаите, струпани навън от всичките страни на „Сейнт Патрик“.

„Дали тази схема наистина ще проработи“, зачуди се той за хиляден път. Е, не след дълго щеше да разбере. Прибра телефона си в калъфчето и се насочи към изхода, извеждащ към Петдесет и първа улица.

След броени секунди той се втурна надолу по мраморните стъпала, за да вдигне тежкото резе от отворената, дебела шестдесет сантиметра дървена порта. На прага, с цигара в ръка, дежуреше някаква жена, вероятно от нюйоркската полиция, макар да не бе с униформа. Тя го изгледа раздразнително.