Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Обърна се надясно и видя как се появиха подредени в редица закачулени свещеници, всичките в кафяви раса. По пътя си към олтара те се движеха с отмерена стъпка както почетната гвардия. След малко зърна още една редица свещеници по пътеката от лявата си страна.

Сред полумрака в катедралата нямаше как да се различават лицата им изпод качулките. Явно ставащото бе част от днешния ритуал и от церемонията, но беше нещо ново за него. Така, както военните знаеха как да отдават почит пред мъртвите, католиците умееха както никой друг да вдъхват сред живите страх от бога.

Изведнъж монасите се раздалечиха и внезапно спряха насред пътеката.

Джон Руни подскочи, щом чу как се разнесоха откоси от изстрели, приглушени от оглушително звучащия орган. После се появи дим, бял и всепоглъщащ, понесъл се на талази от всички страни.

ВИП секторът със сдържаните особи внезапно заприлича на сцена от рок концерт, но с тази разлика, че публиката изпадна в паника, а не в транс. И сега можеше само да мята безпомощно ръце или да се вкопчва с нокти в дървените скамейки.

На Руни му се стори, че му се привижда как един от монасите насочва автоматичен пистолет към тълпата.

„Не — помисли си той, докато примигваше смутено, невярващ на очите си. — Трябва да са го халосали по главата. Това не можеше да е истина!“

В следващия миг разтвори широко очи и замря, като видя как един от полицаите, които не бяха днес с униформа, се строполи насред централната пътека, а от носа и ушите му бликна кръв.

Застаналият до Джон Руни бодигард Големия Дан тъкмо бе поднесъл кърпичка към устата си, когато с рязко движение откопча своя деветмилиметров „Колт“ от кобура на колана си. За миг като че ли се поколеба накъде да стреля, но един от монасите се появи като привидение сред кълбата дим и халоса бодигарда по врата с нещо квадратно от черна пластмаса. Разнесе се зловещ звук и Големия Дан изпусна оръжието си, преди да рухне на скамейката, след което се разтресе като обзет от зли духове езичник.

И тогава органът замлъкна.

Страхът завладя Джон Руни. След спирането на музиката можеше да чуе писъците, паническите крясъци на хилядите хора.

Някой току-що бе завзел катедралата „Сейнт Патрик“.

Бях малко като в безтегловност, което бе моето обичайно състояние напоследък, откакто Мейв се разболя. Още бях замаян, докато набързо преброих хлапетата и подкарах микробуса от зеления навес пред нашата сграда. Вече бе осем и четиридесет и една, така че разполагахме точно с четири минути да се завлечем до „В името божие“ на Амстердам авеню, за да не бъде наказано някое от децата заради закъснение за учебните часове.

От прозореца на таванската ни стая се виждаше училището, намиращо се на Деветдесет и седма улица, недалеч от високата сграда на юридическата кантора „Сполдинг“. Ала всеки от запознатите с пиковия час на сутрешния трафик в Манхатън ще ви потвърди, че ако успеете да преминете за четири минути през две пресечки, значи сте имали голям късмет.

Разбира се, че можех да ги оставя да отидат пеша до училището. Джулия, Брайън и по-големите деца бяха доказали, че са способни да се грижат за себе си. Само че точно сега исках да бъда с тях, колкото бе възможно повече време, за да знаят, че не са изоставени.

Освен това отскоро започнах да изпитвам отчаяна необходимост по-често да бъдат с мен.

Всъщност единственото, което ме възпираше да надраскам извинителни бележки, за да ги освободя от училище, бе сестра Шийла — строгата директорка. Задникът ми цял живот нямаше да забрави скамейката за наказаните ученици.

Стигнахме до ъгъла на училището на авеню Амстердам в последната минута. Изскочих от кабината и разтворих със замах плъзгащата се врата на нашия семеен автомобил — микробус от клас „Супер Дюти“, дванадесет местен, най-големия от всички ванове на „Форд“. Бях успял да го купя от един аукцион за полицейски автомобили. Минивановете бяха само за майки от предградията с две или най-много три деца, докато моята нюйоркска многонационална фамилия Бенет се нуждаеше от по-сериозно транспортно средство.

— Бегом към класните стаи! — изкрещях, щом измъкнах хлапетата и ги строих на тротоара.

Шона тъкмо наближаваше, когато сестра Шийла протегна ръка към резето на масивната дъбова врата, за да я затвори и залости отвътре. Успях да видя обаче как в последния момент сбръчканата възрастна монахиня огледа улицата и ме измери със строг, въпросителен поглед, готов да прерасне в изпепеляващ.