Джеймс Паттерсон - Лош късмет

„В качеството си на какъв“ — зачудих се аз, защото преди да се преместя в отдел „Убийства“, работех към Екипа за водене на преговори за спасяване на заложници към главното управление на нюйоркската полиция.

И не бях ли достатъчно съсипан от кризата в моето семейство, та да се нагърбвам и с чужди неволи?

Но нали неслучайно се казва, че магаретата ги търсят само за работа. Така е в моя живот. Надявах се да става дума само за някакъв инцидент, който може да се реши с преговори. Или пък можеше да е нещо по-лесно за уреждане. Може би командир Уил Матюс се нуждае от мен само заради едно-единствено убийство? Умеех да се справям с преговори и убийци. Единствено терминът оръжия за масово унищожение ме караше да настръхна.

— Да не би да ме търси за преговори? — попитах шефа си. — Или в катедралата вече е извършено убийство? Подскажи ми, Хари.

— Заляха ме с такъв порой от крясъци, че не успях да попитам — отвърна колебливо той. — Едва ли обаче те викат, защото не им достигат момчета за олтара. Затова просто си завлечи задника дотам и се опитай сам да разбереш. А после ми съобщи какво, по дяволите, става.

— Вече съм на път — рекох и затворих мобифона.

Изтичах в спалнята и си нахлузих джинсите, горнището на анцуга и якето, отпуснато ми от нюйоркската полиция. Онова с надписа на гърба: Отдел „Убийства“ .

Наплисках лицето си със студена вода и извадих служебния си глок от сейфа.

Мери Катрин ме чакаше в антрето с термос, напълнен с кафе. Кифличките беше напъхала в кафява кесия. Дори и в това притеснено състояние, забелязах, че Соки, който мразеше всички, освен Мейв, Криси и Шона, сега й се умилкваше, потърквайки мустачките си в глезените й. Тъкмо търсех най-подходящите думи, за да й благодаря за загрижеността, както и да й дам последните си инструкции за поддържане на реда в домакинството, когато тя просто отвори вратата и рече:

— Тръгвай, Майк!

Подсвирнах тихо, докато се опитвах да се провра със служебния си син „Шевролет Импала“ покрай барикадата, преграждаща Пето авеню до ъгъла с Петдесет и втора улица. Не бях виждал толкова много полицаи пред катедралата от празничния парад в Деня на св. Патрик.

Само че сега, вместо онези глуповато изглеждащи шотландски бонета с детелини по куртките и безгрижни усмивки, те носеха черни стоманени шлемове и автоматични пистолети, а лицата им бяха смъртоносно сериозни и смръщени.

Показах картата си на жена със сержантски пагони, застанала зад най-близката барикада в бяло и синьо. Насочи ме да продължа към командния център, временно помещаващ се в един дълъг бял автобус, паркиран заедно с една каравана до тротоара, точно срещу катедралата. Жената ми нареди да спра колата си пред камионите от службата за чистотата, използвани като втора барикада за блокиране на Пето авеню до ъгъла с Петдесет и първа улица.

„Хм — повторих си аз, — две барикади…“ Както и мобилни командни центрове. Определено не ставаше дума за единично убийство. Тук се бе случило нещо катастрофално.

Щом слязох от колата си, отнякъде забръмча нещо оглушително, като яка бормашина. Вдигнах очи нагоре и видях как един полицейски хеликоптер се показа над Рокфелеровия център, след което прелетя ниско над катедралата. Перките му вдигнаха прах по улицата и разпиляха чашки за кафе и страници от вестници. През отворената врата на хеликоптера един снайперист внимателно огледа каменните кули и цветните стъкла на катедралата.

Отместих очи от хеликоптера и едва не се сблъсках с известен радиоводещ, дето кой знае защо беше избрал да репортерства точно пред вътрешната барикада.

— С какво, по дяволите, са решили този път да ни изненадат тези шибани свещеници? — чух го да говори разпалено пред микрофона, докато отминавах нататък.

Щом проникнах в охраняваната зона между радиаторите на паркираните там камиони от градската служба по чистотата, се заковах на място, неспособен да повярвам на очите си. Половин дузина полицаи от Отряда за бързо реагиране прекосиха авенюто със сведени глави. Спряха се едва когато се добраха до катафалката, като облегнаха на нея гърбове, обвити в бронежилетки.

Как можа това да се случи на погребението на Каролайн Хопкинс?

Въпреки че бе висок само метър и седемдесет, заради счупения си нос и свирепия поглед, с който посрещаше всички, освен може би майка си, командир Уил Матюс създаваше впечатление на крайно войнствен ирландски полицай. Такива все още можеха да се открият сред ченгетата в града. Но когато се изправих пред него на тротоара пред автобуса, използван като команден център, той имаше вид на току-що завършил тежък боксов мач без боксови ръкавици, продължил четиринадесет рунда и половина.