Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— Ще влезете ли, или ще останете отвън? — попита я с усмивка Джак. Макар че нямаше никакво време за губене, когато пожелаеше, можеше да отдава дължимото на чаровния пол. — Службата всеки момент ще започне. Вече трябва да затваряме вратите.

На сутрешната оперативка на специалните служби беше решено да не се забранява на охраната на катедралата да действа по свое усмотрение за всички въпроси, свързани с церемонията.

— Мисля, че ще е по-добре да остана отвън — отвърна жената от полицията.

„Добър избор, ченге“ — помисли си Джак, докато затваряше тежката врата. „Избра живота“, додаде мислено той, завъртайки масивния ключ.

Втурна се припряно нагоре по стъпалата и продължи все така забързано покрай покритата галерия към дъното на олтара.

Цялото пространство там бе запълнено от свещеници в бели раса.

Органът започна да свири и ковчегът се появи пред олтара скоро след като го вкараха в катедралата през южния неф.

Джак се спусна по стъпалата към изхода, извеждащ на Петдесета улица, за да заключи и тази врата. Но се въздържа да счупи ключа, стърчащ от ключалката, понеже само след минута щяха да се нуждаят от този изход.

„Всичко по реда си — каза си мъжът и пое дълбоко дъх. — Такива са правилата на нашия бизнес“.

Половината Холивуд, Уолстрийт и Вашингтон сега се бяха натъпкали в катедралата.

Все така забързано той се прибра в галерията. Зад една от масивните колони бе провесено въже, за да препречва достъпа до малката, тясна мраморна стълба в задната част на олтара. Той прекрачи въжето и се спусна по стъпалата.

В дъното на мраморните стъпала се спря пред вратата от позеленяла мед. На табелката й се четеше:

КРИПТА ЗА АРХИЕПИСКОПИТЕ НА НЮ ЙОРК

Джак побутна вратата и се пъхна вътре. Продължи напред, като преди това затвори плътно вратата зад себе си. Сред полумрака едва се забелязваха саркофазите на погребаните там архиепископи, подредени в полукръг край грубо изсечените каменни стени на криптата.

— Това съм аз, идиота — тихо промърмори той след няколко секунди. — Включете светлината.

Нещо изщрака и лампите, вградени в свещниците по стените, обляха в светлина криптата.

Зад каменните саркофази се бяха скрили десетина мъже. Повечето носеха тениски и анцузи. До един бяха подбрани едри и мускулести, а и съвсем не изглеждаха дружелюбно настроени.

Те чевръсто навлякоха бронежилетките си от кевлар, като за по-бързо ги пристегнаха с коланите тип велкро, наричани от тийнейджърите котешки езичета . После поставиха кобурите си за деветмилиметровите автоматични пистолети „Смит и Уесън“. Надянаха си черни ръкавици без пръсти от онези, които военните назоваваха като сапьорски , а върху тях — оловни боксове.

След това върху кевларените си бронежилетки мистериозните мъже навлякоха кафяви раса с качулки, каквито носеха монасите францисканци. В джобовете им имаше електронни устройства, които приличаха на дистанционните за телевизорите, но всъщност бяха електрошокови палки, изработени според последните постижения на технологията.

Скриха пистолетите си в широките ръкави на расата си. Половината от пълнителите бяха заредени с гумени куршуми, а другата половина — с миниатюрни шрапнели, съдържащи бихлоробензалмалонитрил, или съкратено CS — изключително опасен сълзотворен газ.

Накрая мъжете нахлузиха на лицата си черни скиорски маски. А когато придърпаха върху тях монашеските качулки, съвсем заприличаха на сенки.

Джак се усмихна одобрително, докато също си слагаше бронежилетка, расо, черна скиорска маска и качулка.

— Заключете, вземете товарите и се стегнете, дами — рече им Джак с усмивка. Сетне бавно придърпа тежката врата на криптата. — Крайно време е да внесем малко забавление в това погребение.

Кинозвездата Джон Руни, признат за царя на комедията, усети как дъхът му секна от вълнение, когато караулът на почетната гвардия най-после се появи със загърнатия в националното знаме ковчег пред фасадата на катедралата. Процесията тържествено напредваше по централната пътека, а гвардейците спираха след всяка крачка и оставаха напълно сковани, докато органът кънтеше някъде отгоре. „Сякаш ковчегът тежи толкова много, че се нуждаят от почивка“, натъжено си помисли Руни.

Докато носачите полагаха ковчега, Джон Руни си припомни погребението на баща си на националното гробище „Арлингтън“. „Могат да приказват какво ли не за военните, но никой не знае по-добре от тях как се отдава почит пред мъртвите“ — помисли си той, докато усещаше как надигащото се в гърдите му вълнение го задушава.