Джеймс Паттерсон: Лош късмет

— Йоланда? Да. Аз… хм… аз ще си тръгвам — избъбри Чистника и я заобиколи, за да продължи нататък по улицата.

Когато стигна до източния тротоар на Девето авеню, вече държеше в ръка мобилния си телефон. Щом се свърза с кухнята на ресторанта „Л’Арен“, първото, което чу, беше тракането на чинии и виковете на главния готвач на френски.

— Всичко е наред, Хулио — заговори Чистника. — Тя е мъртва. Веднага се измитай оттам! Поздравления!

Чистника продължаваше да се радва на невероятния си късмет. „Три години отидоха само за планирането на цялата операция“ — помисли си той, докато завиваше зад ъгъла на Четиридесет и девета улица, за да се насочи на изток. А сега разполагаха с три дни, за да довършат останалата работа.

След няколко минути вече беше на задната седалка в друго такси, което го отвеждаше на север по Осмо авеню. Изля върху дланите си няколко капки уиски от плоското шишенце, което носеше във вътрешния джоб, и избърса ръцете и лицето си. Оправи реверите си и скръсти ръце в скута, докато покрай него забързано се редуваха ярките светлини, осветявайки пътя му на бягство от този нечист град.

„Ще ти кажа кое не е за вярване, наивна малка Йоланда“ — замисли се Чистника, докато таксито зави около „Кълъмбъс Съркъл“ и продължи по „Бродуей“.

„Смъртта на Първата дама Каролайн Хопкинс е само началото!“

Ето какво ще ви кажа: по така наречените главни улици в Ню Йорк единственото по-трудно нещо от това да хванеш свободно такси в дъжда е да привлечеш вниманието на тълпата. А ние успяхме да накараме хората да се извръщат след нас в този мрачен, сив декемврийски следобед.

Ако нещо можеше да трогне закоравелите души на обитателите на Голямата ябълка, навярно това беше гледката на сплотения клан Бенет. Семейството се състоеше от: тригодишната Криси, четиригодишната Шона, петгодишния Трент, близначките Фиона и Бриджет (на седем години), осемгодишния Еди, деветгодишния Рики, десетгодишната Джейн, единадесетгодишния Брайън и дванадесетгодишната Джулиана. Всички те бяха издокарани в най-хубавите си неделни дрехи и крачеха зад мен, подредени според годините си.

Предполагам, че би трябвало да се чувствам горд, задето появата ни доказа, че млякото на човешката доброта 3 3 Шекспир, „Макбет“, сцена V. — Б.пр. не е пресъхнало напълно в преситените сърца на обитателите на нашата метрополия.

Но в този момент умилените изражения и топли усмивки, които получавахме от тикащите детски колички гувернантки, от работниците по строителните скелета, както и от уличния продавач на хотдог до изхода на метрото край „Блумингдейл“, изобщо не достигаха до съзнанието ми.

Имах прекалено много грижи на главата.

Единственият нюйоркчанин, който май не изпитваше желание да пощипва децата по бузите, беше един старец в болничен халат, който криеше цигарата си в шепа, докато тътреше след себе си своята интравенозна система по пътя, съвпадащ с нашия, т.е. към главния вход на крилото за лечение на болните от рак, или както го наричаха официално — Център за лечение на рака към нюйоркската болница.

Предполагам, че и той си имаше доста грижи.

Нямах представа откъде нюйоркската болница набираше персонала, работещ в крилото за лечение на болните от рак, но предполагах, че някой от техния отдел „Човешки ресурси“ е проникнал в картотеката на свети Петър и е откраднал от него списъка със светците. Непресекващото им състрадание и внимание, с които се отнасяха към мен и семейството ми, ме изпълваха с уважение и благодарност към тях.

Но при все това ми струваше огромно усилие да вдигна глава и да кимна вяло на поздрава им, докато минавах покрай гишето на рецепцията, където дежуреше вечно усмихнатият Кевин и добрата като ангел старша сестра Сали Хитчинс.

— О, Том, виж — обърна се към мъжа си пред асансьора някаква жена на средна възраст, очевидно посетителка. — Един учител довел учениците си да пеят коледни песни на болните. Не е ли мило? Честита Коледа, деца!

Често ни се случваше да чуваме подобни реплики. Аз съм американец от ирландско потекло. Моите деца обаче — всичките осиновени, — са от пълния спектър на нациите. Трент и Шона са афроамериканци; Рики и Джулия — латиноамериканци; Джейн е корейка. Неслучайно любимото шоу на най-малката ми дъщеря е „Вълшебният училищен автобус“. Когато донесохме вкъщи дивидито, тя възкликна: „Тате, ами това шоу е за нашето семейство!“