Лий Чайлд - Лош късмет и неприятности

Перката над главите им бавно се въртеше: „уоп-уоп-уоп“.

Корпусът приклякваше и се изправяше, отново и отново — първо в предния ляв ъгъл, после в задния десен ъгъл, все едно машината танцуваше.

Ричър продължи да чака.

Накрая се отвори и вратата отпред, до пилота, Алън Ламейсън се отпусна на седалката и нареди:

— Тръгвай.

Ричър чу шума от форсирането на турбините, усети как напрегнатите вибрации обхващат цялата кабина и чу как шумът от перката се променя до по-настоятелното „уип-уип-уип“, а целият хеликоптер олеква.

След това се издигнаха във въздуха.

Ричър усети как подът го притиска отдолу. Чу как колесникът се прибира на мястото си. Усети въртене и ускорение, дълго стабилно изкачване и после наклон напред, когато пилотът наведе носа, за да набере скорост. Ричър се подпря на разперените си пръсти, за да не се блъсне в седалката отпред. Чу как шумът от двигателя се изравни до приглушен вой, а после се върнаха и останалите усещания от полета в хеликоптер — сякаш се возеше на махало. Беше изминал доста мили в подобни летателни апарати, като през повечето време беше седял на пода.

Познато усещане.

Засега.

Според часовника в главата на Ричър полетът продължи точно двайсет минути — толкова, колкото очакваше. Предполагаше, че модерните граждански хеликоптери са малко по-бързи от военните, с които беше свикнал в армията. Изчисли, че на един стандартен военен хеликоптер модел „АН–1“ ще му трябват малко повече от двайсет минути, за да стигне от другата страна на планините, така че точно двайсет изглеждаха логично постижение за машина с черна кожена тапицерия и мокет.

Ричър прекара двайсетте минути с наведена глава. Животински инстинкт на милиони години, на който кучетата и децата продължават да се подчиняват: Ако аз не ги виждам, и те не ме виждат. Не спираше да движи ръцете и краката си — безшумно, на части от сантиметъра — и да стяга и отпуска мускулите си като в някаква странна миниатюризирана версия на тренировка във фитнес зала. Вече не му беше студено, но не искаше да се схваща повече. Шумът в кабината беше силен, но не оглушителен. Воят на двигателя беше удавен от рева от въздушната струя. Шумът от перката се сливаше с шума от вятъра и човек можеше да се абстрахира от него. Никой не говореше. Ричър не чу нито една дума от никого.

Докато двайсетминутното пътуване не свърши.

Той почувства как хеликоптерът намалява скоростта. Усети как носът се изравни хоризонтално, а после се вдигна с няколко градуса. Хеликоптерът леко се завъртя наляво. Като кон в каубойски филм, на който са дръпнали юздите. В кабината стана по-шумно. Вече се движеха по-бавно и собственият им шум ги обгръщаше като мехур.

Ричър се наведе напред и притисна окото си в пролуката между седалките; видя Ламейсън, който се беше навел към прозореца, притиснал челото си в него. Видя как се раздвижи и се обърна към пилота. Чу го да говори. Или поне му се стори, че го чува. Откакто беше прочел досието на Франц, хиляди пъти си беше представял какво е казал Ламейсън. Беше сигурен, че знае какво ще каже дума по дума, с цялата му жестока неизбежност.

— Къде сме? — попита Ламейсън.

Говореше във въображението на Ричър, но може би го казваше и в действителност.

— Където бяхме преди — отвърна пилотът.

— На същото място?

— Приблизително.

— Какво има под нас в момента?

— Пясък.

— На каква височина летим?

— Почти хиляда метра.

— Атмосферни условия?

— Спокойно. Има въздушни течения, но няма вятър.

— Безопасно ли е?

— От въздухоплавателна гледна точка, да.

— Добре, да го направим.

Ричър усети как хеликоптерът увисва на място. Шумът от двигателя стана по-дълбок, а перката започна да бие по-силно. Подът се движеше в миниатюрни, неравни кръгове. Ламейсън се обърна на седалката си и кимна веднъж на Паркър и веднъж на Ленъкс. Ричър чу изщракването на предпазните колани, а после почувства как седалките пред него се освобождават от теглото на хората върху тях. Възглавниците под кожената тапицерия поеха въздух, напрегнатите пружини се отпуснаха и седалките се отместиха на няколко скъпоценни сантиметра по-далеч от лицето му. В кабината нямаше друга светлина, освен оранжевото сияние от уредите. Паркър беше отляво, а Ленъкс — отдясно. И двамата бяха неестествено приклекнали, със сгънати колене и наведени глави, заради липсата на място, с разтворени крака, за да пазят равновесие върху клатещия се под, с разперени ръце, за да не паднат.