Лий Чайлд - Лош късмет и неприятности

После всичко стана много по-лесно.

Диксън постъпи умно, като не обърна внимание на бокса, а вместо това се плъзна светкавично през кабината, претърси джобовете на Ламейсън и откри в тях портфейл, още един зигзауер и сгъваемия нож на О’Донъл. Две секунди по-късно краката й вече бяха свободни, а пет секунди по-късно беше свободен и О’Донъл. И двамата бяха вързани от часове, така че бяха схванати и ръцете им трепереха. Но пък не им предстояха много трудни задачи. Трябваше просто да неутрализират пилота. О’Донъл го сграбчи за яката с едната си ръка и натика дулото на зигзауера под брадичката му с другата. Нямаше начин да пропусне изстрел от упор, независимо колко силно му трепереха ръцете. Пилотът го осъзнаваше. И затова не предприе нищо. Ричър тикна своя пистолет в ухото на Ламейсън, наведе се в другата посока към пилота и попита:

— Височина?

Пилотът преглътна, преди да отговори:

— Хиляда метра.

— Нека се вдигнем малко по-високо — предложи Ричър. — Да пробваме как е на хиляда и петстотин.

Изкачването изведе хеликоптера от бавното му въртене, отворената врата се заклати и се затръшна. В кабината настъпи тишина. Или полутишина в сравнение с предишния шум. О’Донъл все така притискаше пистолета си към главата на пилота. Ричър все така държеше Ламейсън притиснат назад към седалката му. Ламейсън държеше предмишницата му с две ръце и я дърпаше безпомощно надолу. Сякаш бе изгубил желание да се бори. Все едно вече разбираше какво го очаква, но не можеше да повярва, че ще се случи наистина.

Суон също не е можел да повярва, помисли си Ричър. И Ороско, и Франц, и Санчес.

Той почувства как хеликоптерът прекратява изкачването и се изравнява. Чу как перката захапва въздуха и усети как шумът от турбините премина в равномерен настоятелен вой. Пилотът хвърли поглед към него и кимна.

— Още — каза Ричър. — Още сто метра.

Шумовете от двигателя и перката се промениха и хеликоптерът отново пое нагоре — бавно и прецизно. Завъртя се малко встрани и отново увисна неподвижно.

— Готово — съобщи пилотът.

— Какво има под нас в момента? — попита Ричър.

— Пясък.

Ричър се обърна към Диксън.

— Отвори вратата.

Ламейсън усети прилив на енергия. Започна да подскача и да се бори, въпреки че не можеше да се изправи.

— Недей, моля те, моля те.

Ричър стегна хватката си и попита:

— Молиха ли за живота си моите приятели?

Ламейсън само поклати глава.

— Не биха го направили за нищо на света — каза Ричър. — Прекалено горди са.

Диксън отстъпи назад и сграбчи предпазния колан от седалката на Ленъкс с лявата си ръка. Стисна го здраво и потърси ръчката за вратата с дясната. Беше по-дребна от Ленъкс, така че трябваше да се протегне повече. Успя да я достигне. Завъртя я, блъсна навън с разперени пръсти и вратата се отвори. Ричър се обърна към пилота:

— Направи пак онова завъртане.

Пилотът бавно завъртя хеликоптера по часовниковата стрелка и вратата се отвори докрай. В кабината нахлуха оглушителни шумове и студен нощен въздух. Планините изникнаха като черни силуети на хоризонта. Зад тях се виждаше мътното сияние на Лос Анджелис, на петдесет мили оттам — милиони ярки светлини, уловени под похлупака на гъст като супа въздух. После хеликоптерът се завъртя и тази гледка беше заменена с мрака на пустинята.

Диксън седна на сгънатата седалка на Паркър. О’Донъл стисна по-здраво пилота за яката. Ричър завъртя Ламейсън назад и нагоре, притиснал предмишницата си към гърлото му. Издърпа го толкова, колкото позволяваше предпазният колан. Задържа го неподвижно. След това се протегна и отвори закопчалката на колана му с дулото на пистолета. Издърпа Ламейсън над ръба на седалката и го стовари на пода.

Ламейсън видя възможност за действие и не я пропусна. Отблъсна се до седнало положение и застърга с пети по мокета, опитвайки се да се изправи. Но Ричър беше готов за това. Беше по-подготвен отвсякога. Силно ритна Ламейсън в ребрата и замахна с лакът, така че го удари по ухото. Блъсна го на пода, притисна коляното си между ключиците му и заби дулото на пистолета в основата на тила му. Главата на Ламейсън беше вдигната — Ричър знаеше, че той гледа навън в бездната. Краката му барабаняха по мокета. Пищеше. Ричър го чуваше съвсем ясно, въпреки шума. Усещаше как гръдният му кош се повдига, когато си поемаше въздух.

Късно е за това, помисли си той. Ще пожънеш каквото си посял.

Ламейсън немощно замахна да удари назад, но ударите му изобщо не достигнаха до целта. След това притисна длани в пода и се опита да отблъсне Ричър от себе си.