Лоис Бюджолд - Памет

— А стоеше на прага на… такива велики неща.

— Какво, канцеларска работа във вътрешния отдел ли? Позволи ми да не се съглася с теб. — Това навярно бе най-горчивата капка в цялата бъркотия: той беше жертвал всичко, включително честната си дума, за да спаси самоличност, която така или иначе щяха да му отнемат през следващата година. Ако знаеше за това, щеше да… какво? „Ха, какво, а?“

Грегор с израз на крайна досада присви устни.

— През целия ми живот с моите дела са се занимавали старци. Мислех, че ще си първият от моето поколение, на когото бих могъл да поверя истинска власт и отговорност във висшите ешелони на това, което с ирония се нарича мое правителство.

„Да, Грегор, и ние двамата знаем, че аз прецаках всичко това.“

— Трябва да им отдадеш дължимото: те не са били старци, когато са започнали да ти служат. На колко е бил Илян, когато спешно са го повишили до шеф на ИмпСи — на трийсет, а? А смяташе да ме накара да чакам до трийсет и пет, лицемерът му с лицемер.

Императорът клатеше глава. „Ако каже: «Майлс, Майлс, какво ще правим с теб?», ще стана и ще си тръгна.“ Но вместо това Грегор каза:

— Е, какво възнамеряваш да правиш сега?

„Почти също толкова зле.“ Но остана на мястото си.

— Не знам. Трябва ми… известно време, за да бъда сам, при това доста време. Време за размисъл. Отпуска по болест и време за пътуване не са едно и също.

— Аз… настоявам да не се опитваш да завързваш независими контакти с дендарийските наемници. Съзнавам че и аз, и ИмпСи, взети заедно, сигурно няма да можем да ти попречим, ако решиш да ги вземеш и да избягаш с тях. Но този път няма да мога да те спася от обвинение в държавна измяна.

Майлс успя да не преглътне виновно, а само кимна в израз на пълно разбиране. Винаги бе знаел, че това ще е еднопосочно пътуване.

— И „Дендарии“ нямат нужда от командир, който страда от припадъци. Докато не се излекувам — ако изобщо мога да се излекувам, — това изкушение просто отпада. — За щастие, навярно. Нерешително помълчавайки, той все пак позволи на своето главно безпокойство да се прояви в най-неутралната формулировка, която успя да подбере: — Какъв ще е сега статутът на флота на „Дендарии“?

— Изглежда, че това ще зависи от новия му командир. Как ще пожелае да разиграе тази карта Куин?

Така, значи Грегор нямаше намерение по собствена инициатива да се разграничи от всичко, което беше създал с толкова много труд. Облекчено въздъхвайки наум, Майлс отговори, внимателно подбирайки думите си:

— Ще е идиотка, ако се откаже от хонорара, който ни — й — изплаща Империята. А Куин изобщо не е глупачка. Не виждам причини под нейно командване флотът да не продължи да е същият ценен ресурс на ИмпСи, както беше под мое.

— Съгласен съм да почакам и да видя какво ще се получи. Дали тя ще може да продължи успехите. Или не.

„Бог да ти е на помощ, Куин.“ Но най-важното от казаното беше, че „Дендарии“ отново можеха да останат Имперска Собственост, дори без Майлс. Нямаше да ги изоставят.

— Куин беше моя помощничка почти десет години. Тя е трийсет и пет годишна, в разцвета на ефективността си. Изобретателна, решителна и потресаващо добре умее да се вписва в екстремални ситуации, с които се е сблъсквала доста пъти, с моя помощ. Ако не е готова за повишение… значи аз не съм бил онзи командир, за какъвто се смятах.

Грегор кимна леко.

— Много добре. — Той дълбоко въздъхна, почти видимо превключвайки от една задача на друга; лицето му просветля. — Ще ми направите ли честта да обядваме заедно, милорд Воркосиган?

— Оценявам жеста, Грегор, но струва ли си да оставам?

— Там ще бъде някой, с който искам да се срещнеш. По-точно, който искам да прецениш.

„Нима все още цени моето мнение?“

— Напоследък преценката ми е нещо, с което не мога да се хваля дори в писмата до дома.

— Ммм… като стана дума за това… съобщи ли вече на родителите си?

— Не — отвърна Майлс и предпазливо попита: — А ти?

— Не…

За миг настъпи мрачно мълчание.

— Това е твое задължение — накрая твърдо каза императорът.

— Не отричам.

— Погрижи се за лечението си колкото се може по-бързо, Майлс. Ако се наложи, готов съм да направя това императорска заповед.

— Няма да се наложи… сир.

— Добре. — Грегор се изправи. Майлс по неволя също се надигна.

Бяха по средата на пътя до вратата, когато Майлс успя да промълви тихо:

— Грегор?

— Да?

— Извинявай.

Грегор помълча, после отвърна с кратко кимване. И те заедно продължиха нататък.