Лоис Бюджолд - Памет

— Ефрейтор Кости. Мартин. — Майлс пое дълбоко въздух, напоен с възхитителни аромати. — Как мислите, ще се съгласи ли майка ви да постъпи на работа?

— Изглежда, че нещата вървят към оправяне — заяви Иван на следващия ден, докато обядваха. Мама Кости току-що беше поставила на масата своето произведение на изкуството и се бе оттеглила от Жълтия салон, навярно за да донесе следващото. Няколко минути по-късно той приглушено попита с пълна уста: — Колко й плащаш?

Майлс му каза.

— Удвои сумата — решително го посъветва братовчед му. — Иначе ще я изгубиш след първата си официална вечеря. Някой ще ти я отмъкне. Или ще я отвлече.

— Докато синът й охранява портала — едва ли. Освен това нямам намерение да давам приеми.

— Колко жалко. Искаш ли аз да организирам нещо?

— Не. — След няколко секунди Майлс омекна. Може би този неуловим и зловещ ефект се дължеше на топящия се в момента в устата му великолепен прасковен сладкиш. — Поне не сега. — Той бавно се усмихна. — Но за раздела „Великите исторически личности“… можеш да съобщиш на всички самата истина: лорд Воркосиган яде същото, което ядат охраната и шофьора му.

Договорът с обслужващата фирма, която се задължаваше да изпраща чистачи два пъти седмично, окончателно удовлетвори изискванията на братовчед му към набора на персонал за замъка Воркосиган. Но назначаването на Мама Кости, разбра Майлс, беше пропуск спрямо плановете му за изгонването на Иван. Трябваше да си намери лоша готвачка.

Ако Иван си тръгнеше, Майлс преспокойно би се върнал към мрачните си размисли. А сега не можеше да се заключи в спалнята си и да не отговаря — братовчед му би приел това като покана да разбие вратата. А да се надува и да мърмори можеше само до определен предел, в противен случай рискуваше ново къпане в ледена вода.

В крайна сметка, Иван поне започна да ходи на работа през деня, помисли си Майлс. И се опита на вечеря да направи прозрачен намек.

— Повечето хора — цитира той — не използват живота си за нищо друго, освен да преработват храната в лайна.

Братовчед му повдигна вежди.

— Кой го е казал? Дядо ти ли?

— Леонардо да Винчи — високомерно парира Майлс. Ала бе принуден да прибави: — Но дядо често ми го цитираше.

— Така си и помислих — доволно отбеляза Иван. — Звучи точно в стила на стария генерал. Навремето е бил истинско чудовище, нали? — Той пъхна в устата си парченце печено, от което капеше винен сос и започна да дъвче.

Иван — това си е живо нещастие. Последното, за което можеше да мечтае едно чудовище е някой, който през цялото време се влачи по петите му с огледало в ръце.

Дните незабелязано се сляха в седмица, когато Майлс откри на комуникационния си пулт съобщение от външния свят. Той включи на възпроизвеждане и над видеоплочата се появи финото лице на лейди Алис Ворпатрил.

— Здравей, Майлс — започна тя. — С голямо съжаление научих за пенсионирането ти по здравословни причини. Разбирам, че за теб, след всичките ти усилия, това трябва да е било огромно разочарование.

Трябваше да е благодарен на Иван, който очевидно не й беше разказал всичко, иначе съболезнованията й щяха да придобият съвсем друг израз. С леко махване на ръка тя затвори темата за окончателния провал на майлсовия живот и премина към собствените си задачи:

— По молба на Грегор утре следобед ще играя ролята на домакиня на късен обяд — частен прием в южната градина на резиденцията. Той ме помоли да те поканя. Иска да дойдеш един час по-рано — трябва да поговори лично с теб. Ако бях на твое място, отчитайки първата част, щях да приема поканата като „желая и настоявам за вашето присъствие“, а не просто „каня ви“. Или поне така прочетох между редовете, макар че Грегор говореше за това с онзи много мек тон, какъвто използва понякога — е, нали го знаеш. Отговори веднага щом получиш това съобщение, моля те. — И тя изключи връзката.

Майлс се сви, притискайки чело към студения ръб на пулта. Отдавна знаеше, че този момент все някога ще настъпи; той неизбежно следваше от неговия избор — да живее. Грегор му даваше възможност да поднесе официалните си извинения. Рано или късно трябваше да премахнат надвисналата неловкост. Макар и само като бъдещ граф на своята област, Майлс възнамеряваше още дълго да остане да живее във Ворбар Султана. Жалко, че не можеше да поднесе извиненията си в стария, архаичен смисъл на този израз — като си разпори корема. „Задочно“. Така щеше да е по-просто и далеч по-безболезнено.