Лоис Бюджолд - Памет

„Защо тогава не ме оставиха мъртъв, когато умрях за първи път?“

Той въздъхна, изправи се и набра на пулта номера на лейди Алис.

Бронираната лимузина на граф Воркосиган с тихо „пф-ф“ се отпусна на настилката пред източния вход на императорската резиденция. Мартин нервно погледна през рамо към портала и към тълпата жестикулиращи стражи, скупчени около него.

— Сигурен ли сте, че всичко ще е наред, милорд?

— Не се притеснявай — отвърна Майлс, седнал до него в шофьорската кабина. — Обзалагам се, че това парче кована решетка ще бъде изправено и боядисано още преди да дойде време да си тръгвам.

Мартин се опита да вдигне купола на кабината, или поне храбро започна да търси отговарящия за това бутон сред множеството подобни, проблясващи на пулта пред него. Майлс му го посочи.

— Благодаря — измърмори Мартин.

Куполът се вдигна; Майлс излезе от колата си жив.

— Мартин… знаеш ли какво? Докато съм зает тук, защо не вземеш тази бракма и не обиколиш града — да се поупражняваш? — Той прибра в джоба си комуникатора на колата. — Ще те повикам, когато ми потрябваш. Ако… — Майлс успя да не произнесе „…се блъснеш в нещо“ — …имаш някакъв проблем, обади ми се… впрочем, не. — Силно подозираше, че съвсем скоро ще се моли нещо да прекъсне предстоящия му разговор с Грегор, но ако предварително организираше това, щеше да е нечестно. — Обади се на този номер. — Майлс се наведе и набра цифрите на универсалния пулт на колата. — Така ще се свържеш с един много компетентен господин на име Ципис, симпатичен човек, той ще ти каже какво да правиш.

— Да, милорд.

— Внимавай с инерцията. Мощността на този звяр е подвеждаща. Горивните клетки добавят към теглото й не по-малко отколкото бронята. Маневреността й може да те излъже. Иди някъде, където има много свободно пространство, и се упражнявай, за да не те изненада пак.

— Ъ-ъ… благодаря, милорд. — Покривът отново се спусна. През поляризираното до полупрозрачност стъкло Майлс видя как Мартин съсредоточено прехапва устни, когато колата отново се издигна над паважа и продължи напред. Лявото задно крило на сребристата лимузина не бе повредено, забеляза той, и това не беше учудващо. Ох, поредният стажант. Ако се беше сетил по-рано, можеше да прати момчето да се упражнява цялата предишна седмица и щеше да избегне тази малка неприятност с вратата на Грегор. Но Мартин ще се справи, само да натрупаше малко опит, при това, желателно — без нервиращото присъствие на неговия хазяин, дребосъка-лорд.

На входа Майлс бе посрещнат от облечен в ливрея дворцов прислужник, който го поведе към северното крило; значи, те се отправят към личния кабинет на Грегор. Северното крило бе единствената част от разпрострелия се във всички посоки Императорски дворец, която беше на по-малко от двеста години. Старото беше изгоряло до основи по време на войната на Вордарианското претендентство — в същата година, в която се беше родил осакатеният от солтоксина Майлс — а по-късно застроена наново. Императорският кабинет на първия етаж бе част от малката наистина лична, частна територия на Грегор. Беше скромно обзаведен, малкото произведения на изкуството бяха на перспективни млади художници, които все още бяха живи. Нямаше нито една антика.

Когато Майлс влезе, Грегор стоеше до висок, полузакрит от тежките завеси прозорец и гледаше към градината. А дотогава какво — крачил е из стаята ли? Днес носеше униформата на Дома Ворбара, подчертаваща титлата му; Майлс, който вече имаше алергия към всякакви униформи, се беше облякъл в малко демодирани ежедневни дрехи, които беше открил в дъното на гардероба си. Не най-подходящите за двореца дрехи.

— Лорд Воркосиган — съобщи прислужникът и, след като се поклони, се оттегли. Грегор кимна и с жест посочи на Майлс креслото. Майлс малко вяло се усмихна в отговор на седналия срещу него Грегор и се прегърби, стискайки ръце над коленете си.

— За мен е също толкова трудно, колкото, сигурен съм, и за теб — започна Грегор.

Усмивката на Майлс стана още по-суха.

— Едва ли чак толкова… струва ми се — промърмори той.

Грегор се намръщи; ръката му трепна във въздуха, сякаш за да отблъсне изкушението.

— Иска ми се да не беше правил това.

— И на мен ми се иска да не го бях правил.

Съвсем непоследователно Грегор продължи:

— Каквото вече е направено, не можеш да го върнеш назад. И няма значение колко силно го искаме.

— Ммм. Ако можех нещо да изменя — от поредицата „вълшебна пръчка и едно желание“, — не съм сигурен, че бих избрал точно това. Може би по-скоро бих се върнал в момента на смъртта на сержант Ботари и да направя така, че да не се случва. Не знам… навярно този план нямаше да сработи по-добре. Навярно не. Но тази грешка беше по-невинна, макар и смъртоносна. Сега вече съм дорасъл до далеч по-внимателно обмислени глупости. — Тонът, с който произнесе това, беше много скован.