Лоис Бюджолд - Памет

— Милорд? По заповед на генерал Хароче вие сте в списъка на хората без право на достъп.

— Какво? — Майлс заобиколи бюрото и погледна над рамото му. — А, проверете датата. Това е остатък от… предишните седмици. Ако ви притеснява, обадете се в офиса на Хароче и ще получите нареждане за промяна в данните. Аз ще почакам.

Изнервения сержант направи точно така. Докато той изясняваше въпроса със секретаря на Хароче, който веднага, щом разбра каква е работата, побърза да изпрати разрешение, като го придружи с извинения, Майлс разглеждаше двуизмерния екран с регистрационни данни, който се проектираше над видеоплочата. Той показваше списък с всичките му посещения в склада за почти десет години назад — с датата и времето на посещението, а така също и с кодовете на вещите, които беше внасял или изнасял. О, да, тук бе и веганската бомба с изкуствен интелект — благоразумно подложена на лоботомия. И онези странни сетагандски генетични образци, които сега, както подозираше Майлс, се проучваха под ръководството на доктор Уедел. И… какво беше това, по дяволите?!

Майлс се наведе напред.

— Извинете. Тук пише, че съм идвал в склада преди дванайсет седмици. — Всъщност това бе датата на завръщането му от последната операция на „Дендарии“, онзи фатален ден, в който Илян отсъстваше от града. Отбелязаният час беше… точно след като остави доклада в офиса на Илян и излезе оттам; горе-долу по времето, когато вървеше към замъка Воркосиган. Очите му се разшириха, той стисна зъби. — Колко интересно — изсъска Майлс.

— Да, милорд?

— Вие ли бяхте дежурен в този ден?

— Не си спомням, милорд. Ще трябва да проверя графика. Хм… защо питате, милорд?

— Защото тогава не съм идвал тук. От две години изобщо не съм слизал в склада.

— Името ви фигурира в списъка, милорд.

— Виждам — оголи зъби в усмивка Майлс.

Беше открил онова, което подсъзнателно търсеше през последните три дни. Висяща нишка. „Това или е нечуван късмет, или е капан. Интересно, кое от двете?“ Предполагало ли се е, че той ще го намери? Можеше ли някой пророк да предвиди неговата подземна визита? „Остави предположенията, момче. Просто продължавай напред.“

„Внимателно.“

— Отворете обезопасен канал до Оперативния отдел на генералния щаб — нареди на той сержанта. — Трябва ми капитан Ворпатрил и ми трябва незабавно.

Иван показа доста добро време, добирайки се дотук от сградата на Оперативния отдел в другия край на града; за щастие, Майлс го улови в ден, в който Иван не се беше измъкнал по-рано от работа. Майлс, седнал на ръба на бюрото с ком-пулта в предверието на хранилището и клатейки крак, мрачно се усмихна при появяването на Иван, който отпращаше съпровождащите го охранители от ИмпСи: „Да-да, както виждате, не се загубих. Сега можете да си тръгвате. Благодаря.“

Дежурният сержант и лейтенантът, неговият началник, чакаха нарежданията на лорд Ревизора. Лейтенантът беше позеленял и трепереше.

Иван погледна Майлс и повдигна вежди.

— Е, лорд Ревизор братовчеде, нещо забавно ли си открил?

— Весел ли ти изглеждам?

— По-скоро обезумял.

— Това е невероятно, Иване, абсолютно невероятно. Системата за вътрешна сигурност на ИмпСи ме лъже.

— Колко странно — предпазливо отвърна братовчед му. — И какво казва?

— Тя смята, че съм посещавал хранилището, това тук, в деня, в който се върнах от последната си операция. Нещо повече, в дневника на входния пост — там горе — са внесени съответстващи изменения: там е записано, че съм напуснал сградата половин час по-късно от действителното. Системата в замъка Воркосиган обаче все още показва реалното време на пристигането ми — точно колкото да стигна дотам с кола. Ако не броим това, че тогава се прибрах пеша. И отгоре на всичко — това е най-интересното! — се оказа, че касетата от вътрешната система за видеонаблюдение на хранилището от онзи ден е… познай какво!

Иван погледна към очевидно побъркания от страх лейтенант.

— Изчезнала?

— Улучи.

Братовчед му свъси чело.

— Защо?

— Защо, наистина. Това е точно този въпрос, който предлагам да се зададе. Предполагам, че може да няма абсолютно никаква връзка със случая с Илян. Искаш ли се хванем на бас?

— Не. — Иван мрачно го погледна. — Това означава ли, че трябва да отменя плановете си за вечерта?

— Да, аз също. Обади се на майка ми и й предай моите извинения, но тази вечер няма да се прибера вкъщи. После сядаш на ето този стол. — Майлс посочи въртящото се кресло на сержанта, който припряно го освободи. — Обявявам това помещение за запечатано. Не пускай никого вътре, Иване, абсолютно никого, без ревизорската ми заповед. Вие двамата — Майлс посочи дежурния и неговия командир, които потръпнаха — сте мои свидетели, че днес не съм влизал на територията на склада. — Той се обърна към лейтенанта. — Какви са процедурите ви за инвентаризация?