Дженифър Блейк - Нежният измамник

— Знам, че предложението ви е искрено — заговори бавно Едмънд Крю. — И не намирам думи, за да изразя благодарността си. Но аз не съм единственият човек, който трябва да се съгласи с него. Не бих могъл да остана тук без подкрепата и привързаността на любимата си дъщеря, а тя е решила да си отиде. Ако желаете да остана, трябва да я убедите, че спокойствието и щастието, от което всички ние имаме голяма нужда, могат да се намерят само тук. Че ще ги постигнем, ако заживеем заедно.

— Неосъществимо е, татко — прошепна с болка Анжелика. — Те никога няма да ти простят, те постоянно ще ти напомнят, че…

— Не си права — прекъсна я решително Рейнолд. — Ако постоянно се ровим в миналото, ще разрушим бъдещето, защото едното е построено върху другото. Онова, което се е случило, ще бъде погребано и гробът ще бъде украсен с ухаещите цветя на помирението.

— А помирението е нашето дете, така ли?

— Да — отговори с твърд глас Рейнолд, — ако ти го искаш. Но не е абсолютно необходимо. Жестът на баща ти беше повече от достатъчен. Той извърши прегрешение и се покая. Стореното зло беше поправено. Не мисли за миналото. Всичко, което баща ти е направил за теб, е сторено от любов. Единствената му грешка е начинът, по който е пресметнал цената на действията си. В началото не го разбирах, но сега ми е повече от ясно колко е лесно да се допусне тази грешка.

Анжелика се надигна и мина покрай него. Направи няколко крачки към двукрилата врата, която беше затворена, за да не влизат молци и комари, и спря на прага.

Без да се обръща, тя заговори бавно:

— След като един мъж е загинал, а другият е жив, аз трябва да забравя всичко, което е било, така ли? Трябва да се примиря с участта си, да бъда спокойна и щастлива и да се наслаждавам на ролята на нежна съпруга… и на жертвоготовна майка…

— Не.

— Не ли? — Анжелика не можа да издържи и избухна в истеричен смях. — Какво тогава ще правя в тази къща?

— Всичко, каквото искаш — отговори меко Рейнолд и застана зад нея. — Ще бъдеш дъщеря, болнична сестра, домакиня, метреса, ще съхраняваш ключовете, ще ме обичаш — повтарям, ще правиш всичко, каквото искаш. Избери ролята, която най-много харесваш, ако искаш, не избирай нито една от всичките, само остани.

— А какво ще кажеш за ролята на съпруга, която никога не те е интересувала?

В стъклото на вратата се отрази гневното му лице. Ей сега щеше да се разрази буря.

Но също както тя виждаше лицето му, той видя нейното, видя сребърните сълзи, покапали по бледите бузи. Сграбчи я за раменете, обърна я към себе си и я притисна до гърдите си.

— За бога, Анжелика, бях сигурен, че си разбрала — произнесе задавено той. — Та тези думи бяха само отчаян опит да отклоня Едингтън от намерението му да ме накаже, като те убие. Знаех, че е готов да те застреля, само и само да не ми позволи да запазя и „Боньор“, и теб. Това беше лъжа, макар да се надявах отчаяно, че той ще ми повярва. Но не исках да ми повярваш и ти, любов моя, не исках…

Разкаянието и пламенната любов в гласа му излъчваха сигурност, в която Анжелика се вкопчи с цялата останала й сила. Най-после му повярва. Красотата и силата на това прозрение стоплиха изтерзаното й сърце и едновременно с това тя изпита пареща болка.

— О, Рейнолд, толкова съжалявам, толкова много съжалявам! Не исках да застана срещу теб, наистина не исках.

Рейнолд поклати глава и опря брадичка в меката й коса.

— Но ти не си направила нищо подобно.

— Напротив. Казах му за рамото ти. Ако не те бях издала, той щеше да избере пистолети и ти нямаше да се окажеш толкова близо до смъртта.

Рейнолд избухна в дрезгав смях.

— Не съм бил близо до смъртта, скъпа моя, моя заблудена душице. Можех веднага да го пронижа с ножа си, ако не изпитвах безумен страх от презрението, което щеше да се появи в погледа ти при вида на още един труп, оставен от моята ръка. Всичко друго беше само театър, за да го накарам да покаже какъв негодник е. Зарадвах се, когато ти се възпротиви срещу дуела, когато с жален глас извика, че мога да бъда ранен, защото сметнах, че разбираш какво възнамерявам да сторя. Реших, че искаш да ми помогнеш.

— Нищо не разбирах — прошепна съкрушено тя. — Изобщо не можех да мисля, толкова ме беше страх за теб.

— Ако е така… ако си мислела, че съм тежко ранен и няма да издържа на един почтен дуел, това означава…

— Означава, че тя те обича безумно, глупако — намеси се ядосано Майкъл. — А сега я целуни, ако обичаш, и я отведи в леглото, за да могат и другите да се оттеглят. Мисля, че всички имаме нужда от сън, нали?