Дженифър Блейк - Нежният измамник

Майката на Рейнолд огледа изпитателно събраните около масата и продължи със същия замислен глас:

— Наистина мисля така. Седим тук и се наслаждаваме на изискани ястия и подбрани напитки, сякаш вълнението е усилило апетита ни. Усмихваме се, водим светски разговори, сякаш думата „чувствителност“ не съществува за нас — или сме твърде шокирани, за да си позволим подобен лукс. Нямам нищо против светските разговори и усмихнатите лица. Онова, което не мога да понеса, е мълчанието, което непрестанно надвисва над тази празнично осветена маса.

Масата в трапезарията заемаше особено важно място във всеки френски дом. Там се провеждаха семейните срещи, там се събираше семейният съвет. Рейнолд, който седеше начело, беше с нова превръзка и чисти дрехи, но лицето му беше посивяло и напрегнато, под очите му имаше тъмни сенки.

Търпението му също беше на изчерпване.

— Какво предлагаш, мамо? — попита раздразнено той. — Мисля, че никой от присъстващите тук не изпитва желание да се скрие в леглото си.

— Цял ден чакам разумът да вземе връх и да бъде сложен край на този безсмислен спор. За съжаление не виждам и най-малките признаци на помирение. Затова предлагам да си поговорим разумно и да решим някои въпроси, от които зависи бъдещето ни. Много се надявам то да бъде мирно и хармонично.

Анжелика, която седеше отдясно на Рейнолд, удостои съпруга си с бегъл поглед. От своя страна, той оглеждаше загрижено червените петна, които пръстите на Лорънс бяха оставили по бузите и, и тъмните кръгове под очите й, които бяха не по-малко плашещи от собственото му хлътнало лице. После се обърна към Майкъл и Дебора, които седяха един до друг от лявата му страна, към майка си и накрая към Едмънд Крю, който беше заел мястото до нея. Погледите на двамата мъже се срещнаха.

Рейнолд пръв извърна глава. След малко бутна стола си и се изправи.

— Значи желанието ти е да проявим великодушие и да си простим взаимно? — Той опря ръце на масата и погледна втренчено майка си. — Защо не го каза по-рано?

— Мислех, че си го разбрал по държанието ми — отговори с усмивка мадам Дюло.

— Значи призоваваш мъжете към толерантност. Разбирам. Въпросът, който си задавам в момента, е доколко цениш живота на сина си.

— Животът на сина ми няма цена за мен — отговори с треперещ глас майката. — Ако искаш да разбереш какво бих дала, за да го запазя, ще ти отговоря просто: всичко. Ако беше размислил, щеше да проумееш, че съм готова да дам всичко на човека, който спаси живота ти, и то с леко сърце и без да се колебая.

— Всичко ли? — попита предизвикателно Рейнолд, склони глава и погледна недоверчиво майка си.

Мадам Дюло посегна към кръста си и разкопча сребърната верижка, закрепена за колана й. Стисна я за миг, после внимателно я положи върху масата и я бутна към сина си. Ключовете зазвъняха и на лицето й грейна топла усмивка.

— Всичко. Направи онова, което смяташ за правилно, сине мой. Искам само да си щастлив. Искам същото и за бъдещите ми внуци.

Рейнолд се усмихна и в зелените му очи лумна смарагдов огън. Умората му се изпари в миг. Изправи се в целия си ръст и пристъпи зад стола на Анжелика, макар че заговори на майка си.

— Дълго мислих каква награда заслужава човекът, който съзнателно и без съжаление се отказва от последната възможност да забогатее, защото държи да опази честта си. — Рейнолд се опря на стола на жена си и продължи бавно и замислено: — Този човек е между нас тази вечер и аз стигнах до извода, че само една награда може да го удовлетвори. — Той се обърна към бащата на Анжелика: — Предлагам от днес нататък „Боньор“ да стане дом на Едмънд Крю, той да споделя с нас печалбите от плантацията и да се радва на обичта и грижите на всички, които живеят тук. Ако желае, може да се смята за господар на имението и домакин на тази къща.

— Много добре, синко. Аз му казвам добре дошъл с цялото си сърце — присъедини се към думите му мадам Дюло.

Какво правеше Рейнолд? Каква цел преследваше с това великодушно предложение? Анжелика трепереше с цялото си тяло. Майкъл погледна подозрително към Дебора, но първоначалното му учудване скоро отстъпи място на искрено задоволство.

В душата на Анжелика нямаше нищо освен, болка. Това не беше шега. Това беше най-голямата жестокост.

Баща й се обърна бавно към нея и изражението му издаваше такава тревога, че й се дощя да заплаче. Когато след минута вниманието му се насочи към мъжа, който стоеше зад стола й, тя преглътна и стисна здраво устни, за да не отговори вместо него. Гордостта не му позволяваше да приеме защитата й.