Дженифър Блейк - Нежният измамник

— Каква идиотщина — промърмори задъхано Лорънс. Още докато говореше, Рейнолд премина в нападение и силният удар накара противника му да отскочи уплашено назад.

— Може би, но загубилият дуела обикновено губи и живота си.

Рейнолд се оттегли, сякаш беше нанесъл този удар само за да демонстрира силата си, и зачака с нож в ръка.

— По-рано е било възможно един мъж да поеме ролята на защитник на онеправдания. Ако и днес беше така, аз щях да бъда човекът, който отмъщава за съпругата си. За подобни случаи е измислена дори молитва: „Велики боже, хвани ръката ми и поведи меча ми“. Ако искате, можете да се помолите.

Изведнъж той сложи край на поученията. Равнодушието отстъпи място на дяволска бързина. Ножът му изсвистя във въздуха, направи няколко въртеливи движения и се устреми право към сърцето на противника. Лорънс успя да отскочи настрана, но не беше достатъчно бърз. Острието на ножа разсече ризата му и белият плат се обагри в кръв. Лорънс изкрещя задавено и се скри зад дебелото стъбло на един дъб. Рейнолд се усмихна и направи крачка назад.

— Първо проливане на кръв — извика Едмънд Крю. — Възстановена ли е честта?

Треперещ от гняв, Лорънс отговори:

— Не! Едва последната кръв ще донесе удовлетворение.

— Въпросът беше поставен на мен — поправи го равнодушно Рейнолд.

— Тогава отговорете! — Злобните думи издаваха смъртно наранена суетност.

Рейнолд изглеждаше съвсем спокоен.

— Последна кръв!

Едва сега започна истинският бой.

Бляскавите ножове в ръцете на противниците се стрелкаха в нощния мрак като смъртоносни призраци. Натрапчивата миризма на стъпкана трева задавяше присъстващите, но дуелиращите се дори не трепваха. Двамата бяха само неясни сенки в мрака, единствено ризите им белееха. Очите им святкаха с мрачна решителност, устремени във върховете на ножовете.

Двамата бяха равностойни противници. Почти еднакви на ръст, с еднакво дълги ръце. Лорънс компенсираше липсата на сръчност с хитрост и злоба, докато Рейнолд действаше търпеливо и интелигентно и предвиждаше движенията на противника си. Гъвкавото му тяло и пестеливите, умели движения не бяха особено предимство, защото Лорънс разполагаше с по-дълъг нож и не беше ранен. Освен това той съумяваше да се възползва от всяка сянка, от всяка неравност за хитрости и измамни маневри.

Тъмнината беше най-опасна. Никой от двамата не беше в състояние да прецени точно скоростта или обхвата на един удар. Сенките прикриваха началото на атаката, даваха възможност на противниците да се нападат почти невидими. Битката за по-добра позиция, непрекъснатите измамни движения и бързите оттегляния болезнено напомниха на Анжелика за другите битки, на които беше станала неволен свидетел. Но днешният бой беше безкрайно по-опасен от коварното нападение на Клем Скагс или от елегантния дуел между Рейнолд и Майкъл в осветената галерия. Тогава възможността някой да загине беше повече теоретична, а днес тя беше грозна реалност.

Анжелика трепереше с цялото си тяло. Дишаше на пресекулки, усещаше пронизваща болка в гърдите си, главата й бучеше. Едва успяваше да запази равновесие и стискаше ръце толкова силно, че пръстите й отдавна бяха станали безчувствени.

Втренчила поглед в едрата фигура на мъжа си, тя не забелязваше нищо около себе си и се стресна до смърт, когато някой пристъпи към нея и докосна рамото й. Баща й я хвана за ръка и я притегли към гърдите си.

Тя ли подкрепяше него или той нея? Анжелика не знаеше, а и това изобщо не беше важно в момента. Тя се вкопчи в него и двамата останаха един до друг.

Никой от двамата дуеланти нямаше да издържи дълго на това бясно темпо. Но и никой нямаше да се откаже, защото всеки искаше да забие ножа си в гърдите на другия, да го убие или поне да го рани смъртоносно. Ударите бяха толкова силни и точни, че двамата успяваха да ги избягнат едва на милиметри. В движенията им скоро пролича умора. Пот се стичаше по челата им, ризите им бяха залепнали за гърбовете.

Ножът на Рейнолд се устреми напред, за да нанесе смъртоносен удар, но в този миг той се спъна в купчинка жълъди и едва избягна удара на Лорънс. Изкриви лице от болка и на дясното му рамо изби червено петно. За миг се олюля и дясната му ръка увисна безсилно. Раната, причинена от шпагата на Майкъл, се беше отворила.

Подушил лесна плячка, Лорънс оголи зъби като хищен звяр и удвои усилията си. Рейнолд подскачаше гъвкаво напред и назад, привеждаше се и избягваше непрестанните атаки, но движенията му изглеждаха тромави, а мокрото петно на ризата му все повече се разширяваше. Когато се хвърли настрана, за да избегне един коварен удар, по китката му потече струйка ясночервена кръв.