Грег Беър - Кралицата на ангелите

! Клавиатура > АСИМП Симулацията разочарована ли е, че не са открити интелигентни същества?

! Джил > Тя не е изразила мнение, което да сравним с това на оригиналния АСИМП.

! Клавиатура > Какво е твоето мнение за променената шега?

! Джил > Не мога да преценя как може да се случи такова нещо.

! Клавиатура > Имам предвид, намираш ли новата версия по-интересна или по-забавна.

! Джил > Не я намирам смешна. Ако трябва да използвам човешка емоция, за да поясня отговора си, бих казала, че намирам новата версия на шегата тъжна .

Мартин Бърк стоеше сам на моравата пред сградата на ИПИ и трепереше. Беше почувствал нужда да излезе от затворените пространства и да види истинско небе, да почувства истински вятър, всичко останало изглеждаше илюзорно. Чудеше се дали някога истински ще оцени реалността. През последните четири часа той заедно с екипа се беше опитвал да пробуди Карол от неутрален сън. Всички усилия бяха напразни. Тя лежеше на дивана си, заобиколена от монитори и арбайтери. Голдсмит се беше пробудил в добро състояние. Мартин все още не беше говорил с него или с Албигони. Той не знаеше какво ще им каже.

Небето над Ла Хола беше ясно с онзи блед мъглив син цвят на късната утрин, характерен за южния бряг през зимата. Освен мириса на йод и кафяви морски водорасли от фермите откъм сушата, Мартин долавяше слаб аромат на евкалипт от близката горица, мирис на свежа окосена трева и храсти, мирис на изпаряващата се от бетонната алея вода. Мартин надушваше и себе си, дразнещ мирис. Той не бе имал време да измие мириса на страх, който беше придобил в Страната. Обви ръце около себе си и потрепера. Не беше казал никому какво се беше случило в Страната. Той едва се позна. Това беше първият миг, след излизането му от Страната, в който имаше възможност за самонаблюдение. Не чувстваше нищо необичайно освен изтощението и голямата си вина.

Чайки се издигаха и прелитаха над току-що окосената морава. Мартин се наведе и докосна тревата. Студена и леко остра. Истинска. Но част от него все още трудно осъзнаваше, че е буден и е вън от Страната. Страх го беше, че всеки миг това можеше да се окаже клопка и Сър — името изглеждаше погрешно чуто — Сър или каквото беше там, може да се появи пред него, приличащ на мъртвец и да го повлече в нов кошмар. Карол беше казала, че е изнасилена.

Сега Мартин знаеше как се беше почувствала тя; може би все още изпитваше същото. Ако сондирането я беше въвлякло в собствената й Страна, насочвайки умствената й дейност под нивото на детекторите им, тогава ужасът й можеше никога да не свърши. Карол щеше да попадне в страшен капан — безкрайно да се лута в най-тъмните кътчета на мисълта си — изкривени до неузнаваемост от Сър.

— Господ да ми е на помощ — прошепна Мартин, изправяйки се на крака, за да се върне в сградата. Първо щеше да се изправи пред Голдсмит. Това изискваше целия кураж и спокойствие, които можеше да събере. Преоблече се в банята на офиса, погледна се в малкото огледало, проучи внимателно чертите си и откри, че всичко си е на мястото, непроменено. Когато излезе, Марджъри го очакваше в офиса.

— Някаква промяна? — попита той с дрезгав глас. Тя поклати глава.

— Доктор Бърк, какво стана? Можете ли да ни кажете? Чувстваме се все едно ние сме отговорни. Чувстваме се ужасно…

Той я потупа по рамото с бащинско чувство, което обаче не изпитваше. Трябваше да стиска зъби, те не биха могли да знаят. Ървин вече беше обяснил защо Мартин и Карол не бяха измъкнати по-рано; но относно Карол, Мартин си беше позволил да изпитва неоправдан вътрешен гняв към екипа.

— Хайде да се срещнем с Голдсмит.

Пациентът седеше в стая за възстановяване № 2 и четеше Корана. Привидно спокоен Мартин влезе пръв, последван от Ласкал. Голдсмит погледна нагоре. Очите му се разшириха при вида на Мартин; моментното разпознаване премина в учтива маска. Голдсмит се изправи, кимна на Марджъри и протегна ръка към Мартин. Той се поколеба, стисна я леко и бързо я пусна.

— Нетърпелив съм да науча какво открихте, докторе — каза Голдсмит.

Мартин изпитваше известна трудност да говори.

— Все още не знаем — успя да каже той. Ръцете му се свиха и потрепериха. — Аз… трябва да ви задам няколко важни въпроса. Моля ви да кажете истината.

— Ще се опитам — усмихна се Голдсмит.

Опит. Това, което беше вътре в Голдсмит, доминиращо и владеещо, не разбираше истината или научното любопитство повече от един крокодил.