Грег Беър - Кралицата на ангелите

— Не много — въздъхна Албигони.

— Нещо за майка му, баща му?

— Никога не съм ги срещал. Те умряха преди няколко години.

— Баща му е мъртъв?

— От естествена смърт.

— Открихме силни фигури, представляващи баща му в Страната. Яростни, ужасни фигури, всичките смесени с образи на полковник Сър Джон Ярдли. Открихме доказателства, че баща му е бил убит, а може би и майка му. Това, което не открихме беше централна, контролираща личност.

Ласкал се извини и излезе от галерията.

— Какво означава това, доктор Бърк? — попита Албигони.

— Карол Нюман и аз срещнахме доминираща сила, представляваща привидната централна личност в Голдсмит — фигура с достъп до всички спомени и модели на поведение на Голдсмит. Но тази сила не е могла да бъде основна личност от самото начало. Тя е дошла по-късно, по-ниска форма, издигнала се на власт. Открихме доказателства, че сега основната личност е ликвидирана.

— Все още не сте ясен.

— Основната личност на Емануел Голдсмит липсва от психиката му — каза Мартин. — Не мога да кажа какво е причинило унищожението й. При всяко друго сондиране съм откривал представител на основната личност. В Страната на Голдсмит няма такъв. Изглежда, че някакъв модел на поведение, може би подличност, се е преместила в позицията на властваща. Това беше образът на бащата, който споменах, сега примесен с много силен символ на насилие и смърт.

Ласкал се върна в галерията.

— Господине…

Мартин се сепна. Ласкал му хвърли странен поглед и продължи.

— Господин Албигони, районното полицейско управление е било осведомено за присъствието ни тук. Те са поискали федерално разрешение за разследване. Ще го получат в следващите два часа.

Мартин се опули.

— Какво означава това? Аз мислех…

— Тогава трябва да се преместим — каза Албигони и отново насочи вниманието си към Мартин. — Опитвам се да ви разбера. Нещо се е случило на Емануел — такова, че той вече не съществува като завършено човешко същество?

— Нещо драстично. Никога не съм виждал това преди. Макар че никога досега не съм сондирал дълбоко разстроен индивид.

— Затова ли е убил дъщеря ми и останалите?

— Не мога да кажа откога положението е такова… но най-доброто ми предположение би било месеци, може би години. Има някои неща, които не са ми съвсем ясни.

— Възможно ли е това да го е накарало да убие дъщеря ми? — перифразира въпроса си Албигони.

— Една подличност, издигнала се да поеме контрола, би могла и да не покрие напълно всички модели за социално поведение. Тя самата може да не е наясно със себе си. Ако подличността вземе властта, веригата от възможни действия би могла да се проточи и извън социално приетите, защото подличността не се страхува от болка или наказание; не я е страх от санкции и със сигурност не и от социално неодобрение. Подличността не знае, че съществува, също както един арбайтер. Всички сме чували теории, че някои престъпници са може би малко повече от автомати.

— Никога не съм го вярвал — каза Албигони. — Всички се принизяваме, ако мислим такива неща.

Мартин спря, чувствайки се все едно земята под краката му се тресе. Ако докладът му беше неудовлетворителен, непълен или неубедителен, дали Албигони щеше да се отрече от обещанието си? Имаше ли значение, че скоро полицаите щяха да разследват целия инцидент?

— Ще подготвя всичко да се преместим — каза Ласкал, отваряйки отново вратата на галерията.

— Направи го — кимна Албигони. — Заведи Карол Нюман при Скрипс — ако не възразявате, доктор Бърк. С вас ще се консултират като неин главен терапевт.

Мартин се съгласи, без да може да се сети за нещо по-добро.

— Трябва ми време да обмисля всичко, преди да направя пълен доклад — намръщи се той. — Не мога да бъда сигурен… Твърде рано е, за да съм сигурен, че интерпретациите ми са правилни.

Албигони вдигна ръка, пренебрегвайки казаното.

— Какво би накарало Емануел да загуби основната си личност?

— Силна травма. Продължително малтретиране като дете. Майкоубийство. Отцеубийство. Това са чести предшественици на психоза или крайно социопатично поведение. Открихме известни доказателства за такава травма, но бих искал да намеря външно потвърждение.

— Защо не е бил такъв през целия си живот?

— Някакво смекчаващо обстоятелство — каза Мартин. — Чувство на вина, може би… разядено от годините и най-накрая заместено, позволявайки последно разлагане и разтваряне на основната личност и доминиране от подличност.