Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

— Боже мой! — възкликна Янг Йоувил. — Горящият мъж!

— Какво?

— Горящият мъж, когото видях на Испанската стълба… Но това сега няма значение. Какво можем да направим?

— Да влезем, разбира се.

Блестяща бяла капка метал се процеди надолу близо до Фойл и цопна на десет фута от него. Последва я втора, трета и след това се установи бавно течаща струйка. Започна да се оформя езерце. Дейджинхам и Йоувил спуснаха маските на костюмите пред лицата си и запълзяха през пукнатината. След три минути отчаяна борба им стана ясно, че няма да могат да стигнат през лабиринта до Фойл. Отвън беше невъзможно да се достигне до него, но път отвътре навън имаше. Върнаха се назад.

— Не можем да стигнем до него — извика Дейджинхам. — Но той може да се измъкне.

— Как? Очевидно не може да джонтира, в противен случай нямаше да е там.

— Не, може да се покатери. Погледни. Може да мине вляво, след това нагоре, после се обръща, прави обход на онази греда, плъзга се под нея и се оттласква през онзи сноп кабели. Жиците не могат да се избутат навътре, затова и ние не можем да влезем при него, но могат да се тласнат навън, затова за него е възможно да излезе. Нещо като еднопосочна врата.

Езерото от разтопена мед се уголемяваше по посока на Фойл.

— Ако не се измъкне по-скоро навън, ще изгори жив.

— Трябва да му дадем указания. Кажи му какво да направи.

Мъжът се развика.

— Фойл! Фойл! Фойл!

Горящият мъж в лабиринта продължаваше да се движи неориентирано. Струята съскащ метал се усилваше.

— Фойл! Обърни се наляво. Чуваш ли ме? Фойл! Обърни се наляво и се покатери. После… Фойл!

— Той не слуша, Фойл! Гъли Фойл! Чуваш ли ни?

— Изпрати да повикат Джиз. Може би ще я чуе.

— Не. По-добре Робин. Тя ще му изпрати телесигнали.

— Но дали ще се съгласи? Да спаси точно него? — Ще трябва да го направи. Това е по-важно от омразата й. Може би е най-важното проклето нещо, пред което светът някога се е изправял. Аз ще я доведа — Янг Йоувил запълзя навън, но Дейджинхам го спря.

— Почакай, Йоу. Погледни го. Той примигва. — Примигва?

— Погледни! Той… примигва като светулка. Наблюдавай! Сега го виждаме, а сега не.

Фигурата на Фойл се появяваше, изчезваше и отново се появяваше в бърза последователност като светулка. хваната в пламтящ капан.

— Какво прави сега? Какво се опитва да направи? Какво става?

Той се опитваше да избяга. Като хваната в капан светулка, като морска птичка, попаднала в пламтящия мангал на открит сигнален огън, той се бореше безумно… почерняло, обгоряло създание, което се хвърляше към неизвестното.

Дочу звук, който виждаше като светлина, светлина от непознат вид. Видя звука на извиканото си име в трептящи светещи редове:

Ф ОЙ Л Ф ОЙ Л Ф ОЙ Л

Ф ОЙ Л Ф ОЙ Л Ф ОЙ Л

Ф ОЙ Л Ф ОЙ Л Ф ОЙ Л

Ф ОЙ Л Ф ОЙ Л Ф ОЙ Л

Ф ОЙ Л Ф ОЙ Л Ф ОЙ Л

Движението идваше до него като звук. Чуваше гърчовете на пламъците, чуваше движението на спиралите пушек, чуваше трепващите, насмешливи сенки, всички те говореха глухо на странен език:

„БУРУУ ГИАР РУАУУ ДЖАРМАКИНГ?“ — питаше парата. „Аша. Аша-рит-кит-дит-зит-мгит“ — отговаряха бързите сенки.

„Охх. Ахх. Хиии. Тиии. Оооо. Аххх — клокочеше шумно горещината. — Аххх. Мааа. Рааа. Лааааааааа.“

Дори пламъците, които тлееха върху собствените му дрехи, бъбреха на непознат език в ушите му. „МАНТЕРГЕЙСМАН! — дърдореха те — УНВЕРТРАКИНСТЕЙН ГАНЗЕЛСФУРСТИНЛАСТЕНБРУГ!“

Цветът му причиняваше болка — горещо, студено, налягане, усещане за непоносими извисявания и дълбоки гмуркания. за страхотни ускорения и унищожителен натиск:

ЧЕРВЕНИЯТ ЦВЯТ СЕ ЗАГУБИ,

НАХЛУ ЗЕЛЕНА СВЕТЛИНА,

ИНДИГО СЕ ДВИЖЕШЕ ВЪЛНООБРАЗНО С БОЛЕЗНЕНА

СКОРОСТ КАТО ПОТРЪПВАЩА ЗМИЯ.

При докосванията усещаше вкус. Усещанията от дървото бяха остри, с вкус на креда в устата, металът беше солен, камъкът възбуждаше сладникаво-кисело дразнене при докосване с пръсти, а усещането от стъблото пресищаше небцето му като много сладка паста.

Ароматът беше докосване. Горещият камък миришеше меко като кадифе, което галеше бузите му. Пушекът и пепелта бяха грубо-влакнести и дразнеха кожата му с усещане близко до триене от мокър брезент. Разтопеният метал миришеше на тежко сърцебиене, а йонизацията, получила се при взрива на ПирЕ и изпълнила въздуха с озон, имаше аромат, подобен на вода, прецеждаща се през пръстите.

Той не беше нито сляп, нито глух, нито безчувствен, усещаше всичко, но го филтрираше през нервната си система деформирано и изопачено вследствие на шока при сътресението от взрива на ПирЕ. Беше в състояние на синестезия, този рядък случай, при който възприятията получават съобщения от материалния свят и предават тези съобщения на разума, но там чувствените усещания се объркват едно с друго. Така при Фойл звукът се отчиташе като взор, движенията се регистрираха като звук, цветовите усещания ставаха болезнени, допирът се превръщаше във вкус, а миризмата се трансформираше в допир. Той беше не само хванат в капан в лабиринта на огнения пъкъл, той беше залостен в калейдоскопа на собствените си объркани усещания.