Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

Падна обратно в ямата под катедралата Сент Патрик и внезапно неговият смут и отчаяние го докараха до убеждението, че е мъртъв. Това беше края на Гъли Фойл. Това беше вечността и тя съществуваше. Всичко, което виждаше сега, беше миналото, което минаваше пред неговите рушащи се сетива в последния момент преди смъртта. Страданията, които търпеше сега, щяха да бъдат вечни. Беше мъртъв. Знаеше, че е мъртъв.

Отказа да се подчини на вечността.

Хвърли се отново в неизвестното.

Горящият мъж джонтира.

Попадна в искряща мъгла, рояк снежинки като звезди, дъжд от течни диаманти. Усети докосване от крилца на пеперуда, Вкус като от студени перли в устата си.

Обърканите му кръстосани сетива не можеха да му помогнат да разбере къде се намира, но той знаеше, че иска да остане в това „никъде“ завинаги.

„3дравей. Гъли.“

— Коя си ти?

„Робин“

— Робин?

„Бившата Робин Уенсбъри.“

— Бившата?

„Настояща Робин Йоувил.“

— Не разбирам. Мъртъв ли съм?

„Не, Гъли.“

— Къде съм?

„Далече, много далече от Сент Патрик.“

— Но къде?

„Няма време да ти обясня. Гъли. Ти си тук за съвсем малко.“

— Защо?

„Защото още не си се научил да джонтираш през времето и пространството. Трябва да се върнеш обратно и да се научиш.“

— Но аз зная. Трябва да зная. Шефилд каза, че съм джонтирал през пространството до „Номад“… шестстотин хиляди мили.

„Това е било случайност, Гъли, и ти ще го направиш пак, след като се научиш. Но сега не го правиш. Още не знаеш как да се държиш, как да излезеш от настоящето. Затова сега ще паднеш обратно в Сент Патрикл“

— Робин, спомних си, че имам лоши новини за теб. „Зная, Гъли“

— Майка ти и сестрите ти са мъртви, „Отдавна го зная. Гъли.“

— Откога?

„От тридесет години.“

— Това е невъзможно.

„Не, не е. Ние сме много далече от Катедралата Сент Патрик. Ще ти обясня как да се спасиш от огъня. Гъли. Ще ме изслушаш ли?“

— Не съм ли мъртъв?

„Не.“

— Слушам те.

„Всичките ти сетива са объркани. Скоро ще ти мине. Няма да ти давам указания как да се движиш наляво, надясно, нагоре или надолу. Ще ти обясня по начин, който ще ти позволи да ме разбереш сега.“

— Защо ми помагаш след всичко, което ти причиних?

„Всичко това е простено и забравено. Гъли. Сега ме слушай. Когато се върнеш обратно в катедралата, завърти се на всички страни, докато се окажеш с лице към най-крещящите сенки. Разбра ли това, Гъли?“

— Да.

„Тръгни по посока на шума, докато почувстваш силни бодежи върху кожата. Тогава спри.“

— Тогава спирам.

„Направи половин завъртане в посока на налягането и чувството за падане. Следвай тоба.“

— Ще следвам това.

„Ще минеш през солиден пласт светлина и ще усетиш вкус на хинин. Всъщност това са купчина кабели. Мушни се направо през хинина, докато видиш нещо, което звучи като парен чук. Ще бъдеш спасен.“

— Откъде знаеш всичко това, Робин?

„Ангажирах един експерт. Гъли — той усети, че се шегува. — Ще паднеш обратно в миналото всеки момент. Питър и Сол са тук. Казват ти довиждане и ти пожелават успех. Също и Джиз Дейджинхам. Успех. Гъли, мили…“

— В миналото? Това бъдещето ли е?

„Да, Гъли.“

— А мен има ли ме в бъдещето? А… Оливия?

В този момент той пропадна надолу, надолу, надолу по траекториите на пространството и времето, обратно в ужасната яма на настоящето.

Обърканите му сетива възстановиха нормалните си функции в звездната зала на замъка на Пристейн, блестяща от злато и слонова кост. Гледката се превърна в реалност и той видя високите огледала и прозорците от цветно стъкло, томовете книги в библиотеката и андроида библиотекар върху стълбата. Звукът отноВо се усещаше Като зВуК и той чу секретаря андроид да трака на печатащото устройство върху бюрото в стил Луи XV. Вкусът отново беше вкус, когато отпи коняк от чашата, която му поднесе роботът барман.

Знаеше, че е притиснат до стената и трябва да вземе най-важното решение в живота си. Игнорира присъствието на неприятелите си и изследва вечната усмивка, фиксирана върху лицето на робота барман — една класическа ирландска усмивка.

— Благодаря Ви — каза Фойл.

— Удоволствието е мое, сър — отговори роботът и изчака следващата реплика.

— Хубав ден — отбеляза Фойл.

— Винаги има приятни дни на определено място, сър — сияеше роботът.

— Ужасен ден — каза Фойл.

— Винаги има приятни дни на определено място, сър — отговори роботът.

— Ден — каза Фойл.