Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

Кемпси лудуваше и ликуваше уморено. Натъртеното му подпухнало лице се сгърчи в гримаса, изразяваща смях. Той се смееше и подскачаше и Фойл го изведе от умивалнята. Но в бараката той отново се разкрещя и разплака и когато Фойл го превеждаше през дългата стая, голите блудници размахваха мръсни дрехи и ги тръснаха пред очите му Кемпси се пенеше и ломотеше.

— Какво му става? — обърна се Фойл към плешивия. Гологлавият бандит сега беше респектиран и неутрален, дори приятелски настроен.

— Някакви асоциации — отговори той, — винаги му стаба така. Покажи му стари дрехи и веднага получава спазми.

— И защо прави така?

— Защо? Откачен, нищо друго.

Под купола в главния офис Фойл се погрижи двамата с Кемпси да навлекат скафандрите и го изведе на ракетната площадка, където струите на антигравитационните снопове лъчи оформяха бледи стълбове нагоре, над силозите. Към висящата в нощното небе грапава Земя. Влязоха в кораба на Фойл и свалиха скафандрите. Фойл взе от шкафчето бутилка и ампула с жило. Той наля питие и подаде чашата на Кемпси. Усещаше тежестта на прикритата в дланта му ампула и се усмихваше. Кемпси изпи уискито все още замаян и екзалтиран.

— Свободен — мърмореше той, — Господ да го благослови! Свободен. Иисусе, Какво ми се случи — Той отпи отново. — Още не мога да повярвам. Като сън. Защо не излиташ, приятелю? Аз… — Кемпси се стресна и изпусна чашата си, като гледаше с ужас Фойл.

— Лицето ти! — възкликна той — Боже, лицето ти! Какво се случи с лицето ти?

— Ти си причина за това, кучи сине! — извика Фойл.

С пламтящо лице той се надигна и хвърли напред ампулата като нож. Жилото прониза шията на Кемпси и ампулата увисна, потрепервайки. Кемпси се катурна

Фойл акселерира, грабна тялото, вдигна го и го пренесе до луксозната звездна каюта. Яхтата имаше две главни каюти и Фойл ги бе подготвил предварително. Звездната стая беше разчистена и оборудвана като операционна. Фойл съблече тялото върху операционната маса, отвори куфарче с хирургически инструменти и започна деликатната операция, за която се бе подготвил чрез хипнообучение тази сутрин. Една операция, която бе възможно да извърши успешно само благодарение на акселерацията в степен пет към едно, която имаше.

Той сряза кожата и фасцията, проникна през ребрата в гръдния кош, разкри сърцето, разряза го и свърза вените и артериите към сложната кръвна помпа върху масата. Включи помпата. Бяха минали двадесет секунди оперативно време. Той сложи кислородна маска върху лицето на Кемпси и включи променливо всмукване и впомпване на кислородната помпа.

Фойл дезактивира, провери температурата на Кемпси, направи една антишокова серия инжекции във вените и зачака. Кръвта заклокочи през помпата и тялото на Кемпси. След пет минути Фойл махна кислородната маска. Дишането продължи. Кемпси беше без сърце, но жив. Фойл седна край операционната маса и зачака. Клеймото все още личеше върху лицето му.

Кемпси още беше в безсъзнание.

Фойл чакаше.

Кемпси се събуди и извика.

Фойл се изправи, затегна ремъците през тялото му и се наведе над човека без сърце.

— Здравей, Кемпси — каза той.

Кемпси викаше.

— Погледни се, Кемпси. Ти си мъртъв. Кемпси припадна. Фойл му помогна да се съвземе с кислородна маска.

— Остави ме да умра. В името на Бога!

— Какво има? Боли ли те? Аз умирах цели шест месеца, но не хленчех.

— Остави ме да умра.

— Има време и за това. Да видим как ще се държиш. Ти беше ли на борда на „Ворга“ на 16 септември 2336 година?

— В името на Христа, остави ме да умра

— Беше ли на „Ворга“?

— Да.

— Минахте покрай разрушен кораб в пространството. Развалините на „Номад“. Той сигнализира за помощ и вие го изоставихте. Нали?

— Да.

— Защо?

— Христе! О, Христе, помогни ми!

— Защо?

— О, Иисусе!

— Аз бях на борда на „Номад“, Кемпси. Защо ме оставихте да гния?

— Иисусе, помогни ми! Христе, избави ме!

— Аз ще те избавя, Кемпси Ако отговориш на въпросите. Защо ме оставихте да гния.

— Не можехме да те вземем.

— Защо не можехте?

— Имаше бежанци на борда.

— О, правилно съм предположил тогава. Вие превозвахте бегълци от Калисто?

— Да.

— Колко?

— Шестстотин

— Доста са, но можеше да се намери място за още един човек. Защо не ме взехте?

— Бяхме изхвърлили бежанците.

— Какво! — извика Фойл.

— Зад борда. Всичките шестстотин. Съблякохме ги, взехме дрехите им, парите, скъпоценностите, багажа. Изхвърляхме ги през люка на партиди. Христе! Дрехи из целия кораб. Писъци и… Иисусе! Да можех да ги забравя! Голите жени, посинели, с голи гърди. Въртящи се зад кораба. Дрехи навсякъде из кораба… Шестстотин… През люка!