Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

— Какво възнамеряваш да предприемеш. Сол?

— Да предприема? Разбира се, да го довърша.

— Заради двадесет паунда ПирЕ?

— Не. За да извоювам победа в изгубената война.

— Какво? — Джизбелла се приближи до стъклената стена, разделяща стаите. — Ти, Сол? Патриот? Той кимна почти виновно.

— Абсурдно е. Нелепо. Но съм. Ти ме промени напълно. Аз съм отново нормален човек.

Той също притисна лице до стената и те се целунаха през трите инча дебело оловно стъкло.

Нубийското море е идеално място за отглеждане на анаеробни бактерии, почвени организми, редки плесени и всички онези микроскопични форми на живот, изискващи култивиране в безвъздущна среда и толкова необходими за медицината и индустрията. „Бактерия, Инк.“ представляваше огромна мозайка от полета с култури, пресечени от пътеки, разпрострени около централната група от бараки и офиси. Всяко поле представляваше огромна, стъклена вана с диаметър сто фута, висока дванадесет инча и не по-дебела от две молекули.

Един ден преди бавно пълзящата по лунната повърхност линия, която разделя осветената от тъмната й страна, да достигне Нубийското море, ваните се запълваха с хранителна среда. При изгрева, рязък и ослепителен от безвъздушната среда на Луната, културите се посаждаха и за следващите четиринадесет дни с непрекъснато слънчево греене за тях се грижеха, засенчваха ги, регулираха, подхранваха. Полевите работници уморено се влачеха нагоре-надолу по пътеките в скафандри. И когато линията на слънчевия залез се приближаваше към Нубийското море, реколтата от басейните се събираше и се оставяше да замръзне и да се стерилизира по време на двуседмичния мраз на лунната нощ.

Джонтацията не беше нужна при тази отегчителна бавна култивация. Затова именно „Бактерия Инк.“ наемаше нещастници, неспособни да джонтират, и им заплащаше жалки надници. Тук работеха най-долните отрепки и измет от цялата Слънчева система, а бараките на „Бактерия, Инк.“ приличаха на ад в продължение на двуседмичния период на безделие, Фойл разбра това, когато влезе в барака 3.

Той бе посрещнат от ужасяващ спектакъл. В огромната стая бяха наблъскани двеста мъже. Професионални комарджии с портативни масички, търговци на наркотици, лихвари, проститутки и техните зорки сводници. Остър дим се стелеше, пълен със зловония от алкохол и Аналог. Мебели, легла, дрехи, безчувствени тела, празни бутилки и гнила храна се търкаляха по пода.

Силен рев посрещна появата на Фойл, но той бе подготвен за такава реакция. Заговори на първото рошаво лице. Което се мярна насреща му.

— Кемпси? — попита тихо той.

Отговориха му оскърбително. Независимо от това той се усмихна и подаде на мъжа банкнота от сто кредита.

— Кемпси? — попита той друг.

Обидиха го. Той пак плати и продължи разходката си през бараката, раздавайки стокредитовите банкноти с тиха благодарност за обидите и ругатните. Той намери ключ към целта си в центъра на бараката. Това беше очевидно дерибеят, човекът страшилище — огромен гол, плешив, галещ две проститутки, докато подлизурковци му наливаха уиски.

— Кемпси? — попита Фойл. — Търся Роджър Кемпси.

— Аз търся разорението ти — отговори мъжът, като подаде напред огромна длан за парите на Фойл. — Давай.

Сред тълпата се чу одобрителен рев. Фойл се усмихна и се изплю в очите му. Всички замръзнаха. Горилата отблъсна двете блудници настрани и скочи, за да унищожи Фойл. Но само след пет секунди пълзеше по пода, а крака на Фойл лежеше върху гърба му.

— Все още търся Кемпси — любезно каза Фойл. — Трудно го откривам. По-добре ми го покажи, човече, или е свършено с теб.

— В умивалнята — виеше мъжът. — Той кисне все там.

— Сега вече ме разори — каза Фойл. Той пръсна остатъка от парите си на пода пред плешивия мъж и бързо тръгна към умивалнята.

Кемпси се бе свил в ъгъла на кабината с душа, с лице притиснато в стената, стенейки в еднообразен ритъм, което показваше, че е тук от часове.

— Кемпси?

Стенания бяха отговорът.

— Какво става с теб?

— Дрехи — оплакваше Кемпси, — дрехи. Навсякъде дрехи. Като мръсотия. Като болест. Дрехи. Навсякъде дрехи.

— Горе. Стани горе, човече.

— Дрехи. Навсякъде дрехи. Като мръсотия, болест… — Кемпси. чуй ме. Орел ме изпраща. Кемпси спря да стене и обърна мокрото си лице към Фойл.

— Кой? Кой?

— Сергей Орел ме изпраща. Нося ти свободата. Свободен си. Да тръгваме.

— Кога?

— Сега.

— О, Господи! Господ да го благослови. Да го благослови!