Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

— Здравей, Гъли, мили Гъли. Здравей, Гъли, след толкова много време.

— Здравей, Джиз

— Казах ти, че ще се срещнем някой ден, някой ден скоро Казах ти, скъпи. И това е денят.

— Нощта.

— Да, вярно, нощта. Но край на нощното бъбрене по Линията на шепота. Няма да има повече такива нощи, скъпи Гъли.

Внезапно те осъзнаха, че са голи, близо легнали един до друг, като се допираха. Джизбелла лежеше тихо, без да мърда. Той я прегърна почти сърдито и я обхвана с желание, което беше не по-малко от нейното.

Когато дойде зората, той видя, че тя е красива — висока и стройна, с тъмночервена коса и благородна уста.

Но когато се зазори, тя също видя лицето му.

Харли Бейкър, доктор по медицина, имаше малка практика във Вашингтон, Орегон, която бе законна, но толкова слабо платена, че едва покриваше стойността на дизеловото гориво, необходимо за участията му всеки уикенд в ралитата с трактори, провеждани в Сахара. Действителните му приходи идваха от неговата необикновена клиника в Трентън, до която БейКър джонтираше всеки понеделник, сряда и петък през нощта. Там за внушителни цени и без излишни, неудобни въпроси Бейкър произвеждаше чудовища за развлекателния бизнес и възстановяваше кожа, мускули и кости за хората от престъпния свят.

С вид на акушерка Бейкър седеше на прохладната веранда на своята огромна къща в Спокейн и слушаше края на разказа на Джиз Маккуин за нейното бягство.

— След като се озовахме на свобода вън от Гуфр Мартел, всичко беше много по-лесно. Открихме една ловна къщичка, проникнахме в нея и си осигурихме дрехи. Там имаше и пушки, забавни, стари вещи от стомана с експлозиви за убиване. Взехме ги и ги продадохме на местни жители. Така си осигурихме средства, за да достигнем до най-близката джонтплатформа, която можехме да си спомним.

— Коя?

— Биариц.

— Пътувахте само нощем, нали?

— Естествено.

— А правихте ли нещо за лицето на Фойл?

— Опитахме с грим, но не стана. Проклетата татуировка прозира. Купих сурогат за тъмна кожа и напръсках лицето му.

— И свърши ли работа?

— Не — Каза Джиз ядосано, — трябва да държиш лицето си спокойно, защото в противен случай сурогатът се напуква и пада. Фойл не може да се контролира. Никога не е могъл. Той е същински ад.

— Къде е той сега?

— Сам Куейт го взе.

— Мислех, че Сам си почива от безкрайните си празненства.

— Да, почива си — Каза мрачно Джизбелла, — но той ми е задължен и сега се грижи за Фойл. Те обикалят, джонтирайки, за да стои далеч от ченгетата.

— Интересно — промълви Бейкър, — не съм виждал татуировка през целия си живот. Мислех, че е забравено изкуство. Бих искал да го прибавя към моята колекция — нали знаеш, че колекционирам куриозни случаи, Джиз?

— Всеки знае за зоологическата ти градина в Трентън. Бейкър. Ужасна е.

— Миналия месец намерих истински сиамски близнаци — започна ентусиазирано Бейкър.

— Дори не искам да чуя за това — рязко подхвърли Джиз. — И не искам Фойл да попадне в зверилницата ти. Можеш ли да махнеш маската от лицето му? Да го почистиш? Той казва, че в Главната болница се отказали.

— Те нямат моя опит, мила. Хм-м-м. Струва ми се, че си спомням — четох нещо веднъж… някъде… Но къде ли беше…? Почакай за минута.

Бейкър се изправи и изчезна. Джизбелла се заразхожда нервно по верандата, докато той се появи отново след двадесет минути с парцалива книга в ръце и триумфално изражение на лицето.

— Открих го — каза Бейкър, — видял съм го в библиотеката преди три години. Можеш да ме поздравиш за моята памет.

— По дяволите твоята памет. Може ли да се направи нещо за лицето му?

— Може! — Бейкър потупа тънките страници и се замисли. — Да, може да се направи. Индиготиндисулфонова киселина Може би ще трябва да се синтезира киселината, но… — Бейкър затвори книгата и кимна уверено. — Мога да го оправя. Само че ми е жал да унищожа това толкова уникално лице, ако е такова, каквото ми го обрисува ти.

— Ще престанеш ли с твоето хоби? — възкликна Джизбелла отчаяно — Ние сме натясно, разбираш ли? Първите, които някога са успели да избягат от Гуфр Мартел. Ченгетата няма да се откажат, докато не ни върнат обратно там. За тях това е специален случай.

— Но…

— Колко дълго мислиш, че можем да издържим вън от Гуфр Мартел с Фойл, който препуска наоколо с това татуирано лице?

— Защо толкова се сърдиш?

— Не се сърдя. Аз обяснявам.

— Той ще бъде щастлив в зоологическата — каза Бейкър убедително. — И там ще бъде под прикритие. Ще го сложа в съседство с момичето циклоп…